Рекс Стаут - Ръкописът убиец

— Разбира се, че това е нужната ви стая, — ставайки от креслото — казах аз. — Моля, влезте.

Изглеждаше ошашавен.

— Затворете вратата и влизайте. Не се страхувайте. Очаквах ви. Нима мислите, че Финч е такъв глупак, че ще остави ръкописа без наблюдение? Ако тръгнете да бягате, аз няма да ви гоня. Просто ще позвъня на портиера да повика полиция. Не само ще ви задържат, но ще питат откъде имате ключ за стаята. Не мисля, че сте дошли да крадете, но все ще се намери член от наказателния кодекс за случая.

Той бутна с лакът вратата, но тя не се затвори плътно и бе принуден да я натисне с тяло. После се приближи до мен и спря на две крачки разстояние.

— Значи сте ме следили — заяви той. — Гласът му бе спаднал. Беше висок като жокей, но имаше челюст на боксьор и горящите му от злоба очи оставяха неприятно впечатление. Темето му беше по-ниско от моята брада.

— Следихте ли ме? — повтори въпроса си той. Поклатих глава.

— Нямам намерение да отговарям на нито един от въпросите ви. Също и нямам намерение да ви разпитвам. Имам само един въпрос. Защо не се обадихте на Ниро Улф и не се посъветвахте с него? Направете го сега. Ето ви телефона…

Той седна, но не защото му се прииска да разговаряме. Просто краката отказваха да му се подчиняват.

— Вие ме преследвате.

— Законът не го забранява. Но това, че сте взели ключ от чужда стая с подкуп или измама, това е противозаконно. Нещо да кажете в своя защита?

— Не.

— Съвсем нищо?

— Не.

— Ще се обадите ли на мистър Улф?

— Не.

— Тогава аз ще се възползвам от телефона. Извинете — взех слушалката и дадох на телефонистката нужния ми номер. Обади се женски глас. Аз се представих и казах, че искам да разговарям с мистър Долман. След секунда той бе не линия.

— Долман? Арчи Гудуин е. Аз съм в хотел „Южни морета“. Тук при мен има човек на име Джеймс А. Къриган. Той скоро ще си тръгне. Искам да го проследите внимателно. Изпратете ми три добри момчета и още трима да чакат на разположение. Той ско…

— Какво става, по дяволите?! Той слуша ли разговора?

— Да, затова не ми изпращай Гибсън. Къриган всеки момент ще си тръгне, затова ще имат нужда от кола. Заеми се по-бързо с това.

Поставих слушалката, тъй като разговорът бе завършен, а Къриган бе станал и се придвижваше към вратата. Аз го догоних и го обърнах с лице към мен.

Той не загуби присъствие на духа.

— Това е нападение с употреба на физическа сила.

— Прав сте — съгласих се аз, — а как ще докажа, че сте проникнали незаконно в тази стая, ако ви позволя да си тръгнете? Да извикаме ли охраната на хотела?

Той се задъхваше от злоба, без да сваля от мен горящите си от злоба очи. Аз бях между него и вратата. Той се обърна, приближи се до стола и седна.

— Ще дойдат след петнадесетина минути — обясних аз. — Защо да не си поговорим?

Не последва никакъв отговор. Сякаш челюстите му се бяха вкаменили. Облегнах се на гардероба и започнах да го разглеждам.

Може би мина половин час, когато на вратата се почука. Аз отворих, те влязоха и да пукна, ако последният в редицата не беше Гибсън. Минавайки покрай мен, той се усмихна. Оставих вратата отворена, докато ги разглеждах един по един.

— Казвам се Фил Бурати — представи се жилав мъжага с орлов нос. — Аз съм Старши на групата.

— Много добре — казах. — Трябва да не изпускате от очи този тип — посочих Къриган с пръст. — Нищо друго. Казва се Джеймс А. Къриган и е адвокат в Ню Йорк. Сега си тръгва. Тъй като той ви познава, може да се държите близо до него. Звънете ми направо тук.

— Да го следим? — опули се Бурати.

— Да. Гледайте да не го изтървете.

Гибсън изръмжа така, че прозорците затрепериха. Къриган стана и тръгна към вратата. Трябваше да мине покрай мен и светата троица и кълна се, че го направи с достойнство. Той излезе навън. Тримата не мръднаха от местата си.

— А вие какво чакате? Кучетата ли трябва да дойдат? — ядосах се аз.

— Това е идиотизъм — бе краткият коментар на Бурати. — Да вървим, момчета.

Той излезе пръв, останалите го последваха.

Затворих вратата и се отпуснах в креслото. Преди да позвъня на Улф, трябваше да реша дали не сбърках, като позволих на Къриган да ме види. Погледнах часовника. 12 и 30. Значи в Ню Йорк бе три и двадесет. Стигнах до извода, че не съм действал особено разумно, но няма нужда да го признавам. Реших да позвъня. Разбира се, да се телефонира, когато Лос Анджелис и Холивуд искат да разговарят с Ню Йорк преди обеда и Ню Йорк иска да побеседва с крайбрежието след обед, бе чиста лудост. Седях, крачех напред-назад из стаята и пак седях. Всеки десетина минути ми се обаждаше телефонистката, за да ми съобщи че линията е заета. Чак в един и четиридесет и пет чух гласа на Улф.