Рекс Стаут - Убийството на 83-та улица

— Но… какво ще стане? — Тя се понамръщи: — Как ще обясня…

— Не е нужно да обяснявате нищо. Ако някой ден данъчните власти проявят любопитство и се опитат да ви хванат, няма да им дължите нищо, защото това са дарения от баща ви, получавани за период от над двайсет и две години и мистър Улф, както и аз, сме сигурни, че ще им се наложи да го преглътнат. Не могат да твърдят, че парите са били за издръжката ви, защото не е така. Нито цент от тази сума. Ако ги сложите в касета в банката и теглите дванайсет хиляди годишно, ще ви стигнат за двайсет години. Ако последвате нашия съвет, ще получавате дванайсет бона годишно, без да харчите от сумата и естествено може да я изтеглите, когато поискате и да си купите състезателни коне или нещо подобно.

Тя се усмихна.

— Искам малко да си помисля. Бях сигурна, че мога да ви се доверя. Ще взема решение преди да тръгнете.

— Добре. Един въпрос. Пристигали ли са по пощата някакви чекове за майка ви след смъртта й — на този адрес или в офиса?

— Не, тук — не. Ако е пристигнало нещо в офиса, мистър Торн би ми съобщил.

— Добре. Вече не мисля, че ще се проточи цяла година. Може би ще стане за седмица, дори по-малко. Майка ви е направила една грешка в това писмо. Щом като не е искала да разберете кой е баща ви, а това е очевидно, не би трябвало да споменава, че парите са пристигали като банкови чекове. Имало е и някъде все още има следа, свързваща чековете и изпращача, а тя вероятно ги е осребрявала в банка, тъй като са стотачки. Десет стотачки всеки месец. Трябва да е било в банка, най-вероятно нейната. Ще разберем в понеделник: — Отворих бележника си. — Сега идва ред на въпросите и някои ще бъдат много лични.

Това отне цял час и едва успях да се прибера вкъщи за обяд. Когато влязох, заварих Улф пред вратата на трапезарията. По този начин той изразяваше ням укор, задето не се бях обадил по телефона, че ще се забавя, но тъй закъснението беше само три минути, не му обърнах внимание, а го попитах дали иска преди да е обядвал да погледне какво има в кутията. Той отказа, а аз я занесох в офиса и я сложих на бюрото му. После се върнах и седнах при него на масата. Казах му, че няма да му се развали апетита, ако научи, че тя е приела предложението ни и в понеделник сутринта двамата ще се срещнем в нейната банка, така че ако освен аванса ни потрябват още пари, те ще са налице.

По правило на обяд оставаме в трапезарията за кафето, но след вечеря го пием в офиса — понякога обаче, ако евентуално имам да докладвам нещо по случай, с който се е заел, той казва на Фриц да донесе кафето в офиса. Освен това ме накара да извадя кутията, което показваше, че се е заел със случая.

Затова, щом довършихме динята, нарязана на резени, поръсена със захар и изстудена с чаша шери в продължение на час, ние се преместихме и Фриц ни сервира. Отворих кутията, но той почти не я погледна и седна, а аз отидох до бюрото си, завъртях стола син извадих бележника от джоба си.

— Прекарах там почти три часа — казах аз. — Искате ли пълния текст?

— Не. — Той си наля кафе. — Само каквото може да е от полза.

— В такъв случай, пак ще си четете книгата след десетина минути. За по-лесно ще ги наричам Елинър и Ейми. Най-интересното обстоятелство е, че не намерих никакви снимки на Елинър, дори на дъното на чекмеджетата. Нито една. Това е от изключително значение, така че моля ви кажете ми какво означава.

Улф издаде звук, но не достатъчно силен, за да бъде определен като изсумтяване.

— Нищо ли не намери? — попита той и отпи глътка кафе.

— Почти нищо. Лошото е, че Ейми не знае нищо. Едва ли някъде има друго момиче, което да е живяло двайсет и две години с майка си и да знае толкова малко за нея. Единственото, за което е сигурна или поне така си мисли, е, че майка й я е мразила и се е стараела да не го показва. Каза ми, че Ейми означава „любима“ и Елинър вероятно не е съзнавала скритата ирония, като я е кръстила така.

Приближих се до каната с кафе на бюрото на Улф, напълних чашата си догоре, върнах се на стола и отпих две-три глътки.

— Имала ли е Елинър някакви близки приятели или приятелки? Ейми не знае. Разбира се, през по-голямата част от последните четири години тя е живяла в колежа. Каква е била Елинър по характер? В общи линии грижлива, коректна и студена, според Ейми. Един от изразите, с които си послужи, беше „вглъбена в себе си“ и за момиче, което току-що излиза от колежа, това ми замириса на нафталин. — Обърнах следващата страница в бележника си. — Би трябвало Елинър несъзнателно да се изтърве поне веднъж през тези двайсет години и да спомене нещо за семейството и детството си, но Ейми твърди, че не е така. Не знае какво е правила Елинър преди да постъпи в „Реймънд Торн Продакшънс“ — телевизионната компания, където е работила до смъртта си. Не знае дори с какво се е занимавала Елинър там. Знае единствено, че трябва да е било някаква важна работа.