Рекс Стаут - Убийството на 83-та улица

Много важно, казах си аз. Нека си звъни! Но сигурно търсеше мен, тъй като знаеше, че Улф никога не приема преди единайсет, затова размислих, отворих вратата и кимнах:

— Добро утро и поздрави. Но съм зает и много бързам. Наистина!

— И аз бързам. — Държеше се грубо, но той винаги е такъв.

— Отивам на работа и се Отбих за малко. Защо си се обаждал на Стебинс за онази катастрофа?

— Как защо! Нали му обясних?

— Знам какво си му обяснил. Освен това добре ви познавам двамата с Улф. Говорели сте си за престъпността — глупости! Хайде, поговори си сега с мен за престъпността. Искам да знам защо работиш по този случай.

— Не работя. Нито мистър Улф. — Погледнах часовника си.

— Бих ви поканил да обменим мисли, знаете колко ми е приятно, но имам среща. Освен прочетеното във вестниците, не знам абсолютно нищо за случая и същото се отнася за мистър Улф. Никой не се е обръщал към нас. Единственият ни клиент е едно момиче, което не може да намери баща си и иска да му помогнем.

Започнах да затварям вратата. Креймър понечи да каже нещо, но се отказа, обърна се кръгом и слезе по седемте стъпала. Отпред го чакаше полицейската кола, паркирана неправилно. Преди да стигне в нея, вече бях в офиса.

Нямах време, но беше съвсем възможно Креймър да позвъни, докато ме няма, а Улф не знаеше, че съм се обаждал на Пърли Стебинс. Улф не разрешава да го безпокоят, когато е в оранжерията, освен в случай на природно бедствие, но трябваше да му съобщя, затова вдигнах домофона, натиснах копчето и след малко чух гласа му.

— Да?

— Аз съм, бързам. Креймър току-що беше тук. Отби се на път за работа. Не успях да ви кажа, че в събота следобед, позвъних на Стебинс и…

— Зает съм! — изкрещя той и затвори. Допуснах, че току-що е открил листна въшка върху любимо растение или мана по някоя псевдолуковица, но както вече споменах, не обичам никой да ми крещи. Ако Креймър позвънеше, можеха да си поговорят за престъпността. След като пъхнах писмата в пликовете и ги прибрах в джоба си, оставаше да свърша още нещо — да позвъня на Мортимър М. Хочкис, вицепрезидент на „Континентъл Банк енд Тръст Къмпани“, който отговаря за клона на Трийсет и четвърта улица. Стана бързо — каза, че винаги му е приятно да услужи на някой вложител — не точно като мен, а като Ниро Улф, чийто влог никога не пада под петцифрено число, а понякога достига и шест цифри. Свърших това, извадих кутията от сейфа и потеглих. В нея нямаше нищо друго освен парите — писмото остана в сейфа с някои други секретни документи.

В клона на Осемдесет и шеста улица установих, че Хочкис е действал бързо. Бях направил само шест крачки, когато един служител стана, направи ми знак, попита дали аз съм мистър Гудуин, а после ме вкара зад гишето, поведе ме през коридора към една врата, отвори я, пусна ме да вляза й вътре заварих Ейми Деново, която седеше на стол, обърната с лице към голямо бюро, покрито със стъкло. Зад бюрото седеше банкер на средна възраст с блестящо кубе и очила без рамки. Като приближих, той стана, протегна ръка и каза:

— Приятно ми е, мистър Гудуин, много ми е приятно. — Това беше в реда на нещата, тъй като Хочкис беше вицепрезидент, а той не беше.

— Вие ли сте мистър Атуд? — попитах аз, той потвърди и ме покани да седна. Аз обаче първо казах добро утро на Ейми, поставих кутията на бюрото, измъкнах ключа от джоба си, отворих я и чак тогава седнах. Атуд също се канеше да седне, но скочи и втренчи поглед в съдържанието. Струваше си, дори да сте банкер.

— Това принадлежи на мис Деново — казах аз. — Сигурно мистър Хочкис ви е споменал, че работя за Ниро Улф. Мис Деново ангажира мистър Улф и в момента аз съм неин представител. Тук има двеста четирийсет й четири хиляди, все по сто долара. Мис Деново би искала да издадете дванайсет банкови чека — всеки за двайсет бона — на нейно име, а останалите четири хиляди внесете в сметката й.

— Разбира се. — Той погледна първо нея, после мен: — Това са доста… доста… Разбира се. Искате ли… Ще отнеме известно време, съвсем малко… докато ги преброим и приготвим чековете.

— Естествено — кимнах аз. — Разбира се. Ако не сте много зает, бихме искали да обсъдим един въпрос.

— С удоволствие, мистър Гудуин. — Той посегна към телефона, но се отказа, затвори кутията, сложи я под мишница, каза, че ще се върне скоро и излезе.

Щом затвори вратата, Ейми попита: — Какво прави?

— Изпълнява служебните си задължения. Девизът на „Континентъл“ е: „НИЕ СМЕ БАНКАТА, НА КОЯТО МОЖЕ ДА РАЗЧИТАТЕ“ . Вече трети път променяте позата си. Успокойте се.