Рекс Стаут - Черни орхидеи

Почаках минута, за да се успокои.

— Вижте — казах аз, — застанала сте на входа и пречите, ако някой иска да мине. Хайде да вземем тия неща и…

— Ах, вие, мръсник… — Риданията й попречиха да продължи. — Вие, долен…

— Не — казах аз внимателно. — Не, сестро. Вие ме унижавате. — Вдигнах пътническата й чанта и казах: — Да вървим!

— Той е мъртъв — каза тя. Не се притесняваше, че плаче. — Той е мъртъв! Не е ли така? На никого не му пука за това. Начинът, по който седнах там… — Тя спря и облиза устните си. Изведнъж стана и се ококори: — Кой сте вие, всъщност? Откъде знаете коя съм? Как успяхте да дойдете тук толкова бързо? Вие сте детектив, ето какво сте! Вие сте един скапан детектив…

— Не — подадох й ръка. — Ако имате предвид градски детектив, грешите. Името ми е Арчи Гудуин и работя за Ниро Улф. Колата ми е паркирана отсреща. Мисля да отидем заедно до Улф за малък разговор.

Тя, разбира се, се опита да ми попречи. Дори се опита да извика полицай, но се разплака отново. Аз вдигнах чантата и куфара й и я поведох към колата. По целия път до 35 улица тя плачеше и се наложи да й предложа носна кърпичка.

С ръце, пълни с багаж, трябваше да я помоля да натисне звънеца, за да ни отвори Фриц. Той й помогна да съблече палтото си с жест, с който главният готвач би свалил палтото на дукесата на Уиндзор. Това беше едно от нещата, които правеше добре.

— Мистър Улф вечеря — каза той.

— Обзалагам се, че вечеря. Заведи мис Лашър в офиса.

Занесох багажа й в столовата, оставих го до стената и се приближих към масата. Там беше Улф, потънал в блаженство. Погледна багажа, после и мен:

— Какво е това? Това не са твоите чанти.

— Не, сър — съгласих се аз. — Те са собственост на субекта, който доведох със себе си, на име Роуз Лашър. Тя може да ви помогне да си заслужите орхидеите. Тя е опечалена и гладна. Аз също съм гладен. Да остана ли с нея в офиса…

— Гладна ли е? Доведи я тук.

Върнах се в офиса, за да я доведа. Вече беше спряла да плаче.

— Мис Лашър — казах аз, — това е Ниро Улф. Той никога не говори по работа, когато се храни. Затова първо ще хапнем и после ще говорим. — Поканих я да седне.

— Не искам да ям — каза тя. — Не мога да ям. Но нейната печал не й попречи да изяде седем порции от специалния сос на Фриц. Този сос би накарал и Ганди да стане чревоугодник.

А сега — започна Улф, — защо мис Лашър е тук?

Вечерята беше свършила и бяхме седнали в офиса. Улф стоеше зад бюрото си, сплел пръсти над големия си корем и притворил очи. Аз бях зад моето бюро, а Роуз, с лице към Улф, се беше разположила в червеното кожено кресло. Обилната вечеря не й беше помогнала да се сближи с нас.

Докладвах подробно. Кратко и съдържателно.

— Наистина — Улф едва забележимо наклони глава, — задоволително, Арчи. — той обърна глава към Роуз: — Явно има какво да ни разкажете, мис Лашър. Слушаме ви, моля.

— Какво да ви разкажа? — намусено го изгледа тя.

— Започнете от края. Къде се крихте от три и половина до четири и половина? Кого и какво видяхте през това време?

— Не съм се крила. Излязох, но после се върнах обратно. Тогава видях този мъж да отваря вратата. После…

— Не. Вие сте чакали да пресрещнете мистър Гулд, когато излезе, и сте се скрили. Полицията няма да остане очарована от лъжите ви, от това, че сте им дали фалшиво име и адрес и, че сте им се изплъзнали. Бих могъл и да не им кажа, но само в случай, че ми разкажете истината.

— Не исках да бягам. Просто бях тръгнала към един приятел.

Това със сигурност я изкарваше извън нерви. Тя се поколеба десетина минути въпреки това, което й каза Улф. Не се предаде, докато не донесох багажа й от кухнята и не започнах да тършувам в него. Трябваше да намеря ключовете от дамската й чанта. Тя стана и помислих, че ще започне да ме дращи и удря, но само изписка.

Претърсих основно и методично. Когато започнах, куфарът й отгоре беше пълен с дамски дрехи, бельо и аксесоари. Сега всичко беше на бюрото пред Улф. Отдолу имаше ризи, вратовръзки, три снимки на Хари Гулд и няколко други писма, завързани с връв, най-горното от които беше адресирано до Роуз, и някои други неща. Отворих един широк плик и се съсредоточих върху съдържанието. Имаше две неща, които не ме заинтригуваха особено. Първото беше карта за гараж, изцапана с мазни петна. В горната й част беше напечатано: „Гаражи Нелсън, Саламанка, Ню Йорк“. Хвърлих око на листа за ремонтите и реших, че тази кола е преживяла доста. Второто бяха няколко листа. Разгънах ги и видях, че са скъсани от списание „Гардън Джърнал“. Познавах тези страници. Статията беше озаглавена „Kurume Yellows в Америка“ от Луис Хюит. Подадох ги на Улф. Тогава забелязах нещо, което бях пропуснал в картата за гаража. Нещо, написано на ръка отзад — едно име — Пийт Аранго. Беше написано с почерк съвсем различен от този отпред на картата. За такъв почерк имаше и друг пример — на плика, адресиран до Роуз Лашър. Разпечатах го, извадих писмото и видях, че беше подписано от Хари.