Рекс Стаут - Черни орхидеи

„Обичам книги, ядене, музика, сън, хора, които работят, разгорещени спорове, САЩ, жена си и децата си. Не обичам политици, проповедници, благовъзпитани лица, хора, които не работят или са на почивка, кино и телевизия, силен шум и подмазване.“

Рекс Стаут, създателят на героя Ниро Улф, е роден в Нобълсвил, Индиана. Още на деветгодишна възраст той става известен във всичките щати като дете чудо с математическите си способности. Записва се в университета в Канзас, но напуска, за да отиде в армията за две години. Когато я напуска, младият Рекс Стаут сменя много професии за кратко време — пътуващ счетоводител, продавач на пури, екскурзовод в Санта Фе, търговец на плетени кошници, продавач на книги, коняр, журналист. Но истинската му мечта е да бъде писател. За да бъде финансово независим, той създава училищна спестовна каса, която се въвежда в четиристотин града в САЩ.

Рекс Стаут написва три новели, преди да се посвети на криминалния жанр. Първият роман, в който дебютират Ниро Улф и Арчи Гудуин, е „Фер-де-ланс“. Обнадежден от успеха си, той продължава да пише.

Рекс Стаут умира на осемдесет и осем годишна възраст, месец след като е публикувал седемдесет и втория си роман, а десет години по-късно е открит седемдесет и третият. За себе си писателят казва:

„Напълно удовлетворен съм да бъда автор на една от най-популярните криминални поредици в света.“

В понеделник — Изложение на цветята! Във вторник — Изложение на цветята! В сряда Изложение на цветята! И аз, Арчи Гудуин, трябваше да понеса всичко това! Как ви се струва?

Не отричам, че цветята са красиви, но един милион цветя не са един милион пъти по-красиви от едно цвете. Не бях особено изненадан, когато в понеделник следобед Ниро Улф ме изпрати да разгледам изложението. Дори, бих казал, че го очаквах. Шумотевицата, която вдигнаха вестниците в неделя, беше сигурен признак, че някой от членовете на нашето домакинство, няма да пропусне огледа на орхидеите. Фриц Бренър беше зает в кухнята, а Теодор Хорстман и Улф бяха обсебени от работата си в оранжерията на покрива. Затова богоизбраният да посети Изложението на цветята, бях аз.

Когато в понеделник, в шест следобед, Улф слезе в офиса, аз докладвах:

— Видях ги. Беше невъзможно да свия някоя мостра.

Улф изгрухтя и се настани на креслото си:

— Не съм те молил за това.

— Да съм казал, че сте? Но очаквахте да го направя, нали? Имаше три екземпляра в стъклена витрина. Охраняваше ги пазач.

— Какъв цвят бяха?

— Не бяха черни.

— Черните цветя никога не са черни. Какъв цвят бяха?

— Да кажем, като парче въглен. Но не антрацит.

— Това е черно.

— Ако го намажете с тънък пласт меласа… Е, това е то!

— Пфу! Нямаш дори най-малка представа как би изглеждало. Нито пък аз.

— Ще отида да купя парче въглен и ще опитаме.

— Остави това! Имаше ли поставен етикет? Кимнах утвърдително:

— Етикетът не беше голям — „Меласа върху въглен“. Имаха нюанс в оранжево.

— Забеляза ли някакъв признак на увяхване? — Не.

— Утре ще отидеш отново и ще гледаш за увяхване в края на листенцата. Знаеш, че това е типично…

И така, отидох там отново във вторник следобед. Върнах се в шест, добавих някои нови детайли към описанието и потвърдих, че няма признаци на увяхване.

Седнах на бюрото си и погледнах студено Улф:

— Ще бъдете ли любезен да ми кажете защо там ходят толкова много жени? Може би деветдесет процента от присъстващите! А краката на онази млада дама… Дали защото не са им подарявали никога цветя или просто са отишли да им се любуват? Или защото…

— Млъкни! Не знам! Утре ще отидеш пак и ще гледаш за увяхване!

Трябваше да се досетя! Неговото настроение се разваляше все повече и повече заради трите му негодни орхидеи. В сряда отидох отново и се прибрах чак в седем вечерта. Когато влязох в офиса, Улф стоеше зад бюрото си. До него, върху табла, имаше две празни бутилки бира, а той си наливаше в чашата трета.

— Да не се загуби? — попита ме Улф.

Не се обидих. Беше невъзможно човек да шофира от 35 улица и 10 Авеню до 44 улица и Лексингтън и обратно, без никой да му показва пътя. Потвърдих, че няма увяхване, седнах на бюрото си и започнах да прелиствам страниците, които Улф беше оставил. Обърнах лице към него и казах:

— Смятам да се оженя.

Клепачите му не потрепнаха, но в очите му видях изненада.

— Да бъдем откровени — казах аз. — Живея с вас, в тази къща, повече от десет години, пиша ви писмата, пазя ви от телесни повреди, нося навън своите обувки, но вашите вратовръзки… Рано или късно, някоя от заплахите ми да се оженя, ще се превърнат в реалност. Защо мислите, че това няма да стане?