Рекс Стаут - Черни орхидеи

Тълпата беше същата като преди. Беше още три без четвърт и хората не бяха започнали да се вкупчват около въжетата. В четири часа Ан и Хари щяха да легнат на тревата и Ан щеше да събуе обувките и чорапите си. Подобно представление не бе виждано досега на изложение на цветя. Минах зад някои дами, които бяха достатъчно ниски, за да не ми пречат на гледката. Хари стреляше с прашка по скалите, а Ан плетеше. Беше ми интересно да я наблюдавам. Не плетивото, а нея самата. Ан седеше на тревата и се правеше, че не забелязва никой. Хари беше не по-лош актьор. Не поглеждаше към публиката и не говореше, сякаш всичко това беше пантомима и никой от тях никога не бе обелвал дума. Но движенията му показваха, че е наясно, че ги наблюдават. Естествено, аз ревнувах, но не можех да не оценя Хари. Той беше приблизително на моя възраст. Косата и очите му бяха тъмни, а на устните му грееше самодоволна усмивка. Беше прекалено самоуверен. Още една от причините да харесам Ан беше, че във вторник, докато обядваха, Хари беше поставил ръката си върху нейната и тя съвсем категорично я беше отхвърлила. Мислех си, че може би се пази чиста и неопетнена за мен, но без да го съзнава, защото още не беше ми се удал случай да говоря с нея. Не й се сърдех, че позволи на Луис Хюит да й подари черна орхидея и да я заведе на вечеря.

Изведнъж Хари скочи на крака и извика: „Хей!“ Това беше първата дума, която чух, произнесена от неговата уста.

Всички, включително и аз, погледнахме втрещено натам.

— Вие, Ъпдъграф! — извика Хари. — Махайте се оттам!

Беше някакъв млад мъж с брада, който идентифицирах като Фред Ъпдъграф — шефът на Пийт. В десния ъгъл, където изложението беше разделено с преграда, той беше възседнал предпазното въже и режеше едно клонче от божура.

— Ще докладвам за това! — извика Хари. Тълпата викаше от възмущение и за секунда помислих, че ще го линчуват. Това щеше да е голяма атракция, но всичко, което се случи беше, че две жени и един мъж тръгнаха към Ъпдъграф и започнаха да се карат с него. За вярване или не, Ан през цялото време не прояви никакъв интерес — явно беше родена актриса.

Часовникът ми показваше три и двадесет и пет. Беше минал повече от половин час, откакто оставих Улф на това странно място. Затова, разкайвайки се, тръгнах обратно да го потърся. Огледах се за Пийт. Мислех да му кажа, че неговият шеф е извършил престъпление, но не го видях наоколо. Докато вървях по коридора, забелязах недалеч от вратата на „Ръкър и Дийл“ жена със сиво палто с яка от кожа на катеричка, с малка синя шапка и синя чанта под ръка. Приближих се и тя ме погледна смутено и ми се усмихна.

— Да не сте се загубила, сестро? — попитах я аз.

— Не — отвърна тя и усмивката й стана самоуверена. — Чакам някого.

— Мен?

— Не бих искала дори да прилича на вас.

— Добре. Не бих имал нищо против след седмица, но сега съм зает.

Продължих да вървя. На горния етаж намерих Улф. У. Г. Дийл беше още с него. Очевидно разговорът за това кой е опропастил изложбата на Дийл не ги беше занимавал досега. Разговаряха за наторяване, стерилни колби, присаждане на орхидеи… Седнах на пейката до тях. Улф отиде отново да огледа черните орхидеи. След няколко минути пристигна Луис Хюит с палтото си в ръка. Огледа се наоколо сякаш търсеше нещо и попита Улф:

— Случайно да съм си забравил бастуна тук?

— Не съм го виждал. А ти, Арчи?

— Не, сър.

— По дяволите! — каза Хюит. — Не бих искал да загубя точно този. И така, искате ли да разгледате някоя от орхидеите?

— Страшно много.

— Предполагам, че искате — подсмихна се Хюит. — Плен ми предложи десет хиляди долара за едно храстче. В брой, и то още утре. — Извади ключ от джоба си и се приближи до орхидеите. — Съжалявам, че съм принуден да ги охранявам като скъперник, но не мога да си позволя да изчезне нещо.

— Не съм комерсиален колекционер — каза Улф. — Аз съм аматьор като вас.

— Знам — съгласи се Хюит и извади едно от гърнетата. — Но, скъпи приятелю, не мога да си представя да се разделя и с листенце от тях, а да не говорим за цяла орхидея.

Сцената изглеждаше болезнена. Улф така му се подмазваше, че аз обърнах глава, за да прикрия чувствата си. Той го ласкаеше, съгласяваше се с него, усмихваше му се и аз започнах да очаквам всяка минута да предложи да му излиже подметките. Когато Хюит започна отново и отново да беседва за цветния прашец, Улф му се усмихна лъчезарно, сякаш беше възхитен. И накрая, когато Хюит предложи да му подари две разцъфнали азеали, той му благодари, въпреки че имаше двадесет вида по-добри от тях. В четири без петнадесет започнах да се чувствам неспокоен. Не само защото исках да цапардосам Улф затова, че се държеше като лигня, а и защото исках да го заведа при скаличките с поточето. Трябваше да му докажа, че е сгрешил, когато ми каза, че моята възлюбена е твърде дълга от коленете надолу. Исках да види и кулминацията на представлението, когато Ан щеше да потопи крака във водата, да намокри Хари и да го извади от дрямката. В този момент винаги настъпваше голям смях.