Рекс Стаут - Черни орхидеи

Подадох го на Улф да го погледне.

Той изгрухтя и каза:

— Това ще заинтересува полицията — той погледна Роуз. — Дори повече от вашия…

— Не — извика тя с треперещ глас. — Господи, не можете!

— Къде се крихте в коридора?

Да, тя се беше крила от времето, когато я видях, докато беше отворила вратата на изложбата, за да погледне. Беше се крила зад храстите в далечната страна на коридора. По шума от тълпата е разбрала, че нещо се е случило. Излязла е от скривалището си и се е смесила с хората. Тогава й бях върнал чантата. Какво и кого беше видяла, докато се беше крила в коридора? Никого и нищо. Може би и някои хора, минаващи покрай нея, които тя не е познавала. Нищо и никого, който да си спомня, освен Фред Ъпдъграф.

Разбира се, тя лъжеше. Би трябвало да е видяла Улф, Хюит и мен как минаваме оттам и как вземам бастуна. Бастунът беше зад вратата, зад която се е крила. Би трябвало да е видяла този, който го е оставил там, как е намотал около него връвта и как я е пъхнал под вратата. Но Улф не искаше да й подсказва. А дали човекът, който го беше оставил там, е искал да бъде забелязан?

Мъж ли е бил или жена? Улф направи стария блъф, че звъни на Креймър, но и това не я накара да се предаде. Като видя, че няма резултат, той позвъни на Фриц за бира.

В това време телефонът иззвъня. Аз го вдигнах и чух познат глас:

— Арчи, ти ли си? Обажда се Сол Панцър. Може ли да говоря с мистър Улф?

Улф вдигна телефона на бюрото си. Бях се досетил, че докато ме няма ще се обади на Сол и ще го изпрати на Изложението. Като изслуша доклада му, той му каза да дойде в офиса. Затвори телефона и се облегна удобно в креслото си. Каза без дори да погледне Роуз:

— Това беше един мъж, който изпратих да събира факти за мистър Гулд. Някои от тях научих и от вас. Ще ви дам срок до утре да опресните паметта си и да ми разкажете какво сте видяла в коридора този следобед. Но за Хари Гулд ще ми разкажете сега. Откога го познавате?

— От около две години — каза тя.

— Съпруга ли му бяхте? Тя се изчерви:

— Не. Той не искаше да се ожени. Така казваше.

— Но сте живели заедно на улица „Мороу“?

— Не, не живеехме заедно. Той само идваше там. Живееше в една къща в Лонг Айланд. Никой нищо не знаеше за улица „Мороу“. Имам предвид никой, освен нас. Никой и не трябва да узнае! Чухте ли? Поне докато съм жива!

— Имате ли роднини в Лонг Айланд? Някой дядо или баба да живеят там?

— Не е ваша работа!

— Може би не — започна Улф. — Имаме цяла нощ на разположение. Не ме дразнете без причина. Следващия път, когато кажа на мистър Гудуин да се обади на Креймър, няма да бъде блъф.

— Пазарувах в един магазин на Рич Дейл и той… — Тя преглътна. — Там го срещнах. Беше преди около две години, по това време той работеше при Хюит.

— Имате предвид Луис Хюит?

— Да, в неговото имение.

— Наистина? Какво е работил там?

— Беше градинар, но от време на време го използваха и като шофьор. После го уволниха. Той винаги е бил тих и спокоен, но го уволниха.

— Кога се случи това?

— Преди около година. Миналата зима. Беше добър градинар и не мина много време докато започна нова работа при Дийл. На около две мили от другата страна на Рич Дейл. Премести се в една от къщите в имението.

— Отидохте ли да живеете с него?

— Аз? — тя изглеждаше шокирана. — Живеех си вкъщи!

— Извинете ме. От колко време живеете на улица „Мороу“?

Тя отново замълча.

— Хайде, мис Лашър. Дори портиерът би ми казал това.

— Вижте какво — каза тя, — Хари Гулд не беше добър човек. Той никога не беше сторил нещо добро. Ще ви кажа къде е бедата. Бедата е в това, че се ровите в миналото му. Винаги ми казваше, че не е човек, който би се оженил. Но когато един ден ме заведе на улица „Мороу“, мисля, че беше миналия юни и ми каза, че е наел този апартамент, помислих, че иска дом и ще се оженим. Затова отидох да живея там. Първоначално бях уплашена за парите, но после се успокоих. Бяха минали около девет месеца, когато пак се сетих за това. Не знаех откъде взема толкова пари.

Улф смръщи вежди и се настани още по-удобно.

— Хари дойде там една нощ — продължи тя. — Идваше около четири — пет пъти седмично. Това беше една нощ през декември, малко преди Коледа. Той донесе повече от хиляда долара. Не съм ги броила, но със сигурност са били две-три хиляди долара. Купи ми часовник. Това беше прекрасно, но въпреки всичко тези пари ме плашеха. Изведнъж той се промени и започна да идва все по-рядко. Може би месец след това ми каза, че ще се жени.