Рекс Стаут: Черни орхидеи

— Да дръпнеш връвта как? Откъде?

— О, имате избор! — махнах с ръка. — Скривате се в шубраците и дръпвате връвта. После се изнизвате към коридора през задната врата на Изложението. Ако връвта е достатъчно дълга, бихте могли да я промушите през процепа на вратата и да я дръпнете направо от коридора. Това ще е по-безопасно. Ако сте луд, можете да завържете връвта за бравата на вратата. Така който и да я отвори, ще дръпне спусъка. Ако сте още по-луд, правите примка в другия край на връвта и я провесвате през храстите в поточето. Събувате обувките и чорапите си, започвате да пляскате с крака, хващате с пръсти примката и дръпвате. Кой би заподозрял нещо?

— Това е лъжа!

Тази гневна фраза беше на Фред Ъпдъграф. Той застана срещу мен. Брадата му потрепна лицемерно. Някой можеше да си помисли, че съм гъсеница, ядяща най-красивия му божур.

— Глупости! — каза У. Г. Дийл, без да се помръдне от стола си.

— Изглежда, че… — саркастично започна Луис Хюит.

— Пфу! — прекъснах го аз. — Ех, че сте кавалери! Аз не бих позволил и косъм да падне от главата й. Не предполагате ли, че инспекторът е мислил за това? Знам как работи мозъкът му.

— Аз знам как работи твоят мозък! — очите на Креймър се спряха върху мен. — Ще говорим за това по-късно, след като разпитам мис Трейси. Оръжието наистина е било скрито зад мъха на скалите и за спусъка е имало завързана зелена връв.

— Колко дълга е била?

— Достатъчно. Какво друго искате да знаете? Поклатих глава:

— Ако нямате някакво предположение…

— Какво друго искате да знаете?

— Засега нищо.

— Ще видим — Креймър се огледа наоколо. — Има ли някаква стая, където да поговоря насаме с мис Трейси?

Мъжът, който пишеше нещо на бюрото, стана:

— Разбира се, инспекторе. Вратата там…

— Кой сте вие?

— Казвам се Джим Хоули, от персонала съм. Мисля, че там няма никой. Ще погледна…

В този момент вратата откъм антрето се отвори и влезе делегация от четирима. Отпред вървеше детектив от полицията, след него една дама, след нея моят приятел Пийт с безизразните си очи и един полицай в униформа. Дамата носеше сиво палто, с яка от катерички, синя шапка и синя кожена чанта под ръка.

Креймър въздъхна и попита: — Какво става, Мърфи?

— Да, сър — детективът изпъчи гърди. Имаше вид на военен. — Било е около три и половина, когато тази жена е видяна в коридора да отваря вратата към изложението на „Ръкър и Дийл“.

— Кой я е видял?

— Аз — отговори Пийт.

— Кой сте вие?

— Казвам се Пийт Аранго. Работя в „Разсадници Ъпдъграф“. Това е шефът ми Ъпдъграф. Бях тръгнал към задната врата на изложението, за да взема малко бисквити и…

— Да вземете какво?

— Бисквити. Обичам бисквити. Исках да ги взема от личното ми шкафче в коридора.

— Добре. Обичате бисквити. И какво видяхте?

— Видях я да отваря вратата на „Ръкър и Дийл“. След това, което се случи, си спомних и казах на полицая…

— Видяхте ли я да влиза вътре? Пийт поклати глава:

— Каза ли нещо?

— Не. Вероятно нямаше какво да каже.

— А вие?

— Не. Отидох до шкафчето си и взех бисквитите. Тя трябваше да е тръгнала нанякъде, защото когато се върнах, не беше там. После слязох отново на етажа и видях…

Креймър се обърна към младата жена и попита:

— Как се казвате?

— Не е ваша работа! — троснато отговори тя.

— Да, сър — каза детективът. — Тя не иска да сътрудничи.

— Какво имате предвид като казвате, че не искам да сътруднича? — Изглеждаше възмутена, но й личеше, че е уплашена.

— Признавам, че бях отворила вратата и че погледнах вътре, но какво от това? Попаднах в коридора по погрешка и търсих откъде да изляза. Защо да ви казвам името си? За да го видя утре във вестниците ли?

— Защо не сте излязла по пътя, по който сте влязла?

— Бях влязла от другата страна и тъкмо си помислих… Хей! Здравейте!

Всички погледнаха натам. Тя гледаше Фред Ъпдъграф. Фред се изчерви, когато срещна погледа й.

— Добре — явно той мислеше, че трябва да каже нещо.

— Това бяхте вие. Когато отворих вратата, бяхте наведен надолу и гледахте нещо.

— Разбира се. Разбира се, че бях аз — отговори Фред.

— Зад вратата на „Ръкър и Дийл“? — попита Креймър.

— Да.

— И вие ли се бяхте загубил? — Не.

— Какво търсихте там?

— Бях… — Фред преглътна.

Беше почервенял и после изведнъж стана самоуверен. Не можеше да се каже какво се е сетил, но това стана ясно, когато заговори. Заговори силно, сякаш не искаше някой да пропусне това, което ще каже: