Джейн Остин - Гордост и предразсъдъци

Раздигнаха чаените прибори, разтвориха масичките за карти, дамите наставаха, Елизабет вече бе уверена, че сега той ще пристъпи към нея, но пак остана измамена — майка й властно го извика да играят вист и той седна там. С това надеждите й умряха. Седяха на различни маси и утехата й бе да го наблюдава как често извръща поглед към нейната страна на салона — толкова често, че в играта не му вървеше, както и на нея.

Мисис Бенит си бе намислила да остави двамата джентълмени за вечеря, но каретата им пристигна преди всички други и нямаше как да ги задържи.

— Е, момичета — викна тя, щом те си тръгнаха, — какво ще кажете? Според мен всичко беше съвършено. Обядът беше изряден. Еленското се топеше като мозък, всички се чудеха на вкусния бут. Супата беше сто пъти по-вкусна от онази, гдето я ядохме миналата седмица у Лукасови; и сам мистър Дарси призна, че яребиците били чудесни; а той трябва да има поне трима френски готвачи. А ти, миличка Джейн, беше по-хубава от всякога. Мисис Лонг и тя го потвърди, защото и с нея го споделих. И какво още мислиш, каза? „А, мисис Бенит, най-сетне ще я настаним в Недърфийлд!“ Точно така каза. Мила жена е мисис Лонг — а племенничките й са възпитани деца и не са красиви: много, много са ми приятни.

С две думи, мисис Бенит хвърчеше от радост; проследила бе държането на Бингли към Джейн и бе уверена, че тя най-сетне го е завладяла; а беше ли в настроение, надеждите й за благополучието на близките й бяха толкова фантастични, че много помръкна, когато на другия ден Бингли не се появи да поиска ръката на Джейн.

— Всичко мина чудесно — сподели Джейн с Лизи. — Гостите бяха подбрани точно както трябва, разбираха се един друг. Дано се виждаме по-често.

Елизабет се усмихна.

— А, Лизи, недей така. Напразно ме подозираш. Това ме убива. Просто ми е приятен, защото е мил и приветлив, и ми е драго да разговарям с него — нищо друго. Така, както сега се държи, разбирам, че не желае повече от мен. Крив ли е, че умее да разговаря мило и привлича симпатии повече от другите мъже?

— Жестока си — каза Елизабет, — хем не ми позволяваш да се усмихвам, хем непрекъснато ме предизвикваш към това.

— Колко трудно е понякога да ти повярват!

— Понякога — направо невъзможно!

— Но защо искаш да ме убедиш, че съм по-влюбена, отколкото признавам?

— Не знам как да ти отговоря. Всички обичаме да поучаваме, но най-често учим другите на неща, които не си струва да се знаят. Прости ми; ако обаче си решила да се преструваш на безразлична, не вземай мен за душеприказчик.

След няколко дни мистър Бингли се появи отново, този път сам. Приятелят му сутринта тръгнал за Лондон, но щял да се върне подир десет дни. Постоя около час в прекрасно настроение. Мисис Бенит го покани да обядва с тях; той отказа със съжаление — зает бил другаде.

— Следния път като дойдете, дано да имаме това щастие — каза тя.

С най-голямо удоволствие приемал поканата й за всяко друго време, и т.н. и пр. и пр.; а пък ако му разрешала, в най-близки дни щял да ги посети.

— Утре можете ли?

Да, свободен бил и прие поканата.

Наистина дойде и тъй подрани, че никоя от дамите не беше облечена. Мисис Бенит връхлетя в стаята на дъщеря си по халат, невчесана и извика:

— Джейн, миличка, обличай се и слизай долу. Дойде — мистър Бингли дойде. Самият той. Бързо, по-бързо. Хайде, Сара, тичай тук при мис Бенит, помогни й да се облече. Остави сега прическата на мис Лизи.

— Ще слезем веднага щом се приготвим — успокои я Джейн; — но Кити май е по-бърза от всички ни, защото се качи горе още преди половин час.

— О! Остави Кити, тя няма нищо общо! Хайде, по-бързо, по-бързо! Къде ти е коланът, миличка?

Когато майка им излезе, Джейн отказа да тръгне без някоя от сестрите.

Все същото желание да ги оставят насаме пролича и следобеда. След чая мистър Бенит по стар обичай се оттегли в библиотеката, Мери се качи горе при пианото. Като отстрани две от петте препятствия, мисис Бенит започна да поглежда многозначително и да намига на Елизабет и Катрин. Продължи тъй известно време, но те се правеха, че не виждат. Елизабет отказваше да разбере; накрая Кити запита с най-невинен глас:

— Какво има, мамо? За какво ми смигаш? Искаш ли нещо?

— А, нищо, детето ми, нищо. Не съм ти смигала. — Постоя тъй още пет минути; но ценното време летеше, затова скочи, каза на Кити: — Хайде, миличка, ела — ще ти кажа нещо! — И я измъкна от стаята.

Джейн погледна Елизабет, а в погледа й се четеше отчаяна молба тя поне да остане. След малко мисис Бенит открехна вратата: