Саки - Преобразяването на Гроуби Лингтън

— Брат ми пристигна ли вече? — попита той конярчето, което бе дошло да го посрещне с файтона.

— Да, гусине, дойде с влака от два и петнайсе. Пък на вас ви умря папагала.

Момчето направи последното изявление с онази наслада, която представителите на неговата класа намират в оповестяването на трагични събития.

— Папагалът ми е мъртъв? — възкликна Гроуби. — Но какво причини смъртта му?

— Мумуната — отвърна момчето лаконично.

— Мумуната ли? — озадачи се Гроуби. — Това пък какво е?

— Мумуната, дет ни я донесе полковника — гласеше твърде обезпокоителният отговор.

— Да не искаш да кажеш, че брат ми е хванал някаква болест? — попита Гроуби. — Нещо заразно ли е?

— Полковникът си я кара кат сякога — заяви момчето.

Понеже не последва допълнително обяснение, смаяният Гроуби трябваше да потърпи, докато се прибере у дома. Брат му го чакаше, застанал пред вратата на хола.

— Чу ли вече за папагала? — попита той веднага. — Бога ми, ужасно съжалявам. Щом зърна маймунката, която ти бях донесъл като изненада, изкряка: „Дяволите да ви вземат, сър!“, а тя, проклетницата, скочи върху него, докопа го за врата и го завъртя като кречетало. Когато успях да го измъкна от лапите на тая хубостница, вече бе сдал багажа. Винаги е била такова мило зверче, маймуната де, и през ум не ми е минавало, че може така да пощурее. Просто нямам думи да ти кажа колко съжалявам; сега, разбира се, ще намразиш маймуната още щом я зърнеш.

— Ни най-малко — отвърна Гроуби съвсем искрено. Само преди няколко часа трагичната участ, сполетяла папагала, щеше да му се види същинска катастрофа; сега обаче я възприе почти като проява на любезно внимание от страна на орисниците. — Знаеш ли, птицата бе доста стара — додаде, за да обясни очевидната липса на благопристойно съжаление за загубата на любимеца си. — Направо бях почнал да се чудя дали наистина е проява на доброта да я оставя да живее, докато грохне от старост. Каква очарователна маймунка! — възкликна, когато му представиха виновника за събитията.

Пришълецът бе дългоопашата маймунка от Западното полукълбо с кротко, полусрамежливо, полудоверчиво държане, което веднага спечели симпатията на Гроуби. Все пак някой познавач на маймунските характери би могъл да изтълкува червените искрици, проблясващи понякога в очите й, като знак за онази скрита сприхавост, която папагалът тъй необмислено и с такива печални за себе си последици бе подложил на изпитание. Прислужниците, свикнали да възприемат покойната птица като редовен и създаващ твърде малко грижи член на домакинството, бяха направо скандализирани от факта, че кръвожадният й нападател веднага зае нейното място на почетен домашен любимец.

— Гадна дива мумуна, дет нивга нема да ти рече нищо умно и весело кат горкия Поли — гласеше неблагоприятната присъда на кухненския персонал.

Една неделна утрин, около година и нещо след посещението на полковник Джон и трагедията с папагала, мис Уепли скромно седеше в енорийската църква на своята пейка, която се намираше точно пред пейката на Гроуби Лингтън. Мис Уепли живееше сравнително отскоро в този район и лично не познаваше седящия зад нея богомолец, но през последните две години сутрешната неделна служба редовно ги събираше, тъй че всеки от тях волю-неволю осъзнаваше присъствието на другия. Макар и да не бе обръщала специално внимание на тези неща, тя навярно можеше съвсем точно да предаде начина, по който Гроуби произнасяше някои молитвени фрази, а той от своя страна бе добре запознат с тривиалния факт, че на пейката до нея редом с молитвеника и носната є кърпичка винаги лежеше хартиено пакетче с бонбончета за гърло. Мис Уепли рядко прибягваше до тях, но държеше необходимото спасително средство да й е подръка, в случай че внезапно я връхлетеше пристъп на кашлица. Тази неделя бонбончетата отклониха вниманието є от равния тенор на свещеника по твърде необичаен начин, който за нея лично бе далеч по-смущаващ дори от продължителна кашлица. Докато се изправяше, за да се включи в пеенето на първия химн, й се стори, че зърва ръката на съседа, седнал сам на пейката зад нея, да се промъква крадешком към пакетчето до нея. Мис Уепли се обърна рязко и установи, че бонбончетата наистина ги няма, но невъзмутимият мистър Лингтън изглеждаше дълбоко погълнат от своя псалтир. Ограбената дама го измери със строг въпросителен поглед, но по лицето му не се появи дори и лека сянка от чувство на вина.

— Това далеч не бе най-лошото — разправяше впоследствие мис Уепли пред истински скандализирана публика от приятели и познати. — Едва бях коленичила за молитва, когато едно бонбонче, едно от моите бонбончета, профуча над пейката току под носа ми. Обърнах се и се вторачих в мистър Лингтън, но той седеше със затворени очи и устните му се движеха, сякаш се молеше. Веднага щом се върнах към моите молитви, второ бонбонче изтрополи до мен, а след него и друго. Известно време не обръщах внимание, а после внезапно се обърнах точно когато този ужасен човек се канеше да ме замери със следващото бонбонче. Той побърза да се престори, че разлиства псалтира си, но този път не се хванах. Щом усети, че е разкрит, спря да хвърля бонбончета. Разбира се, оттогава съм си избрала друга пейка.