Клифърд Саймък - Омагьосано странство

— Аз съм там, където искам да бъда — каза тя и изправи главата си.

Той обви лицето й с ръцете си и нежно я целуна.

— Рогът от еднорог проработи — каза той. — Дяволският Оливър се оказа прав.

— Нима си си мислел за това? — попита тя.

— Да, мислех си и за това. Ти все още имаш рога. Какво ще кажеш да го загубиш, да го забуташ някъде или да му се случи нещо такова?

Тя се разположи срещу него.

— Ще видим — каза тя весело.

Попаднаха на Древните, когато навлязоха навътре в планината. Сблъскаха се лице в лице с тях, когато достигнаха билото на стръмния хребет, разположен между две долини. Двете групи застинаха в изумление и останаха така, взирайки се една в друга, разположили се наоколо триста фута едни от други. Малката групичка от Древни се оказа ловджийска дружина. Те бяха ниски, тумбести хора, облечени в кожени дрехи и носеха копия със заострен каменен връх. Повечето от тях имаха прошарени бради, въпреки че измежду тях имаше двама голобрадиюноши. Бяха около двадесетина.

В средата на групата имаше двама, които носеха на рамената си един провесен на някакъв прът труп, който изумително много приличаше на човек.

За момент никой не проговори, след това се обади Корнуол.

— Е, най-накрая ги открихме. През последните няколко дни се чудех дали изобщо съществуват.

— Сигурен ли си? — попита Хол. — Как можеш да бъдеш толкова сигурен. Никой не знае какво представляват Древните. Именно това ме притесняваше през цялото време — никой не знае как точно изглеждат те.

— В описанията на древните пътешественици се правят само някакви намеци — каза Корнуол. — Там никъде не се казва нищо точно определено. Няма никакви свидетелски записи, нали разбирате, само слухове. При това от втора ръка. Никакви твърди доказателства. Просто ужасяващи малки намеци, за това, което са Древните — по някакъв начин хуманоиди. Хуманоиди, но носещи изобилно митично задоволство. Дори човекът който и да е бил той, този, който е описал речника и граматиката на Древните, не е споменал нищо за самите Древни. Може и да е, но тази част от ръкописа е открадната или загубена по някаква причина, потисната е от някой си църковник преди векове. Предполагам, че може би той е бил човек, но за това не съм сигурен. Предполагах, че сигурно са хора, но нямаше как да съм сигурен. Брадвата, която носи Гиб, прилича на човешка изработка. Кой, освен човека, би обработил камъка толкова изящно?

— Сега, когато ги открихме — каза Снивли, — какво ще правим с тях? Нима Гиб ще се втурне към тях и ще им връчи брадвичката? Ако бях на твое място Гиб, бих се поколебал дали да направя това. Не ми харесва видът на плячката, която носят.

— Ще отида долу и ще поговоря с тях — каза Корнуол.

— Бъдете нащрек, но без прибързани действия, моля ви. Не ми се иска да ги изплашим и те да избягат от нас.

— Но те не изглеждат така изплашени — каза Снивли, — както на мен ми се иска.

— Аз ще те прикривам — каза Хол, — затова ако обичаш, в случай че забележиш някакви враждебни действия от тяхна страна, моля те, недей да се правиш на герой.

Корнуол разкопча колана на меча си, след което го подаде, заедно с меча на Мери.

— Трябва да се считаме за мъртви — изплака Снивли. — Ще изгризат костите ни още до довечера.

Корнуол вдигна ръцете си, простирайки дланите си напред, след което бавно заслиза надолу по склона.

— Ние идваме с мир — извика той на езика на Древните, надявайки се произношението, с което ги изказва, да е поносимо. — Без бой, без убийства.

Те изчакваха и просто го наблюдаваха, докато се приближаваше към тях. Двамата, които носеха трупа, го оставиха и се отдръпнаха при другите.

Те не дадоха никакъв знак, че са разбрали думите му. Просто си стояха упорито и изчакваха да видят какво ще се случи. Лицата, скрити зад гъстите им бради, не изразяваха нищо. Засега не бяха направили никакви заплашителни действия с копията си, но това, мислеше си той, можеше да се случи всеки момент и нямаше да има нищо, което да ги предупреди, че това ще се случи.

На около шест фута от тях той спря и отпусна ръцете си.

— Ние ви търсихме — каза той. — Носим ви подарък.

Те не казаха нищо. Дори и очите им не изразяваха нищо.

Той се опитваше да прецени, дали те разбират това, което им казва.

— Ние сме приятели — каза той и зачака.

Най-накрая един от тях каза.

— Откъде можем да знаем, че сте приятели? Може да сте и демони. Те приемат много форми. Ние ги познаваме. Ние сме ловци на демони.