Клифърд Саймък - Омагьосано странство

И изведнъж всичко свърши. Огненото колело се издигна нагоре и се раздели на пет по-малки огнени колела, които бързо се насочиха нагоре, след което се извиха и се отправиха на изток. След секунди вече нямаше и помен от тях.

Също толкова бързо и светът възстанови своята тишина. Сега единственото, което се чуваше, бе идващото от могилата натрупани камъни тракане и хрущене, което улягащата зидария издаваше. Там някога се намираше Замъкът на Звяра на Хаоса.

Късно следобяда на третия ден, те попаднаха на вода. Характерът на земята се бе променил. Оголената пустиня на Поразената Равнина най-после бе отстъпила пред все още сухата, но вече по-плодородна планинска част. Първият ден, следобяд, те видяха в далечината огромните сини очертания на Мъгливите Планини, а днес, когато преминаха покрай малкия поток, планините изглеждаха на не повече от един ден път. От равнината изведнъж се стигаше до планинската верига, като че ли достигаща до небето.

Вторият ден, преди обяд останаха без вода, защото тази, която бяха намерили сред нещата, които бягащите коне бяха изоставили, се съдържаше само в една съвсем малка кожена чанта. Няколко часа напразно се опитваха да намерят достъп до кладенеца, намиращ се в двора на замъка, но той бе затрупан от падналите камъни и начупените отломки.

Запалиха лагерния огън и в момента приготвяха вечерята.

— Ще има достатъчно само и за закуска, след което приключваме — каза Мери. — В момента привършваме последната част от житената каша.

— Скоро ще попаднем на дивеч — каза Хол. — Вярно, че той ще ни е недостатъчен, но поне няма да гладуваме.

Снивли слезе по хълма и се настани край огъня.

— Нищо интересно — каза той. — Пребродих наоколо. Не видях абсолютно нищо. Никакви следи, дори стари. Никакви следи, от нищо. Ние сме единствените живи същества, които са дошли до тук. А и това не трябваше да се случи. И ние не трябваше да сме тук. Трябваше да се върнем назад.

— Беше все едно, дали ще се върнем или ще продължим — каза Гиб. — Може би по-нататък ще намерим нещо. Пък и все още носим брадвата на Древните.

— Древните… — каза Снивли. — Ако изобщо ги намерим, те ще вземат твоята скъпоценна брадвичка и ще смачкат черепите ни с нея.

— Престани да се оплакваш, Снивли — обади се Хол. — Вярно, че нямахме голям късмет. Изгубихме конете си и почти всичките си провизии, но успяхме да се измъкнем от цялата тази рутина на замъка без драскотина, а това е повече, отколкото можехме да очакваме.

— Да — каза Снивли — и сигурно, когато Този, Който Пази Планината дойде и ни вземе всичките неща и обувки, ти щеше кажеш, че сме се отървали много леко и че сме големи щастливци, че не…

— О, престанете — извика Мери. — Престанете това каране. Тук сме, нали сме тук? И все още сме живи, нали? Даже успяхме да намерим вода, преди да почувстваме нейната липса.

— Аз съм жаден — каза Снивли. — Не знам за вас, но аз бях толкова жаден, че направо плюех прах.

Бъкет се приближи полека към огъня и спря. Той застана там, без да прави нищо.

— Иска ми се — каза Гиб — да можех да разбера този. Той не прави нищо. Не може да говори, а не съм и много убеден, че даже чува.

— Не забравяй — каза Корнуол, — че той бе този, който ни предупреди за замъка. Ако не бе го направил, щяхме да сме неподготвени…

— А също така не забравяй — продължи Хол, — че той носеше повече запаси, отколкото всичките ние успяхме да спасим. Той развя тези негови въжета, които използва за ръце й сграбчи пакетите…

— Ако не беше той — възмути се Снивли, — изобщо нямаше да си навличаме тези неприятности. Тези колела бяха заради него, казвам ви. Каквито и да бяха, те не биха се занимали с нас или с онази купчина тъпанари, обитаващи замъка. Ние изобщо не бяхме важни за тях. Те се интересуваха от Тин Бъкет и Звяра на Хаоса. Те искаха да уловят именно тях.

— Ако не бяха колелата — каза Гиб, — ние все още щяхме да сме приковани към замъка. Колелата изплашиха Хрътките, а и нас малко, но все пак всичко бе за нашето добро.

— Смешно е — каза Оливър, — как безпроблемно си говорим за колелата. Преди бяхме толкова изплашени, а сега ги споменаваме като че ли са нещо обикновено. Те бяха нещо, което не разбирахме и което ни плашеше, нещо напълно непознато, за което нямахме никакви знания, а сега изведнъж като че ли разгадахме цялата им мистериозност и заговорихме за тях, като за нещо, което си съществува и което се среща едва ли не на всеки ъгъл.