Клифърд Саймък: Отново и отново

Коридорът беше безлюден и Сътън вървеше след андроида, като шляпаше с босите си крака по пода. На вратата, пред която спряха, пишеше:

— Тук вътре е — каза андроидът.

Когато Сътън влезе, човекът, седнал зад бюрото, вдигна очи и едва не се задави.

— Човек съм — увери го Сътън. — Може и да не личи от външния ми вид, но е така.

Другият му посочи едно от креслата.

— Седнете — рече той.

Сътън седна.

— Защо не отговаряхте на сигналите ни? — попита Дейвис.

— Приемникът ми е повреден — отвърна Сътън.

— Корабът ви няма опознавателни знаци.

— Дъждовете ги отмиха, а аз нямах боя — рече Сътън.

— Дъждът не може да отмива боя.

— Тукашният — възрази Сътън. — Но там, където бях, дъждовете са други.

— Ами двигателите ви? — запита Дейвис. — Изобщо не успяхме да ги засечем.

— Защото не работеха — каза му Сътън.

Адамовата ябълка на Дейвис заподскача нагоре-надолу.

— Не работели, казвате. А как тогава управлявахте кораба?

— С енергия — рече Сътън.

Дейвис едва не се задави.

— Енергия…

Сътън ледено го изгледа.

— Нещо друго интересува ли ви? — попита той.

Дейвис бе смутен. Бюрократът се бе объркал. Отговорите бяха съвсем ненормални. Той взе да си играе с молива.

— Мисля, че трябва да ви задам обичайните въпроси.

Той придърпа към себе си снопче формуляри.

— Име?

— Ашър Сътън.

— Откъде при… Почакайте, почакайте! Ашър Сътън!

Дейвис захвърли молива и отмести настрана формулярите.

— Точно така.

— Но защо не казахте веднага?

— Не ми беше предоставена тази възможност.

Дейвис съвсем се обърка.

— Ако знаех… — започна той.

— Брадата е виновна — рече Сътън.

— Баща ми често говореше за вас. Джим Дейвис. Може би си го спомняте?

Сътън поклати глава.

— Беше близък приятел на вашия баща, т.е. познаваха се.

— Как е баща ми? — поинтересува се Сътън.

— Отлично — с въодушевление отвърна Дейвис. — Добре се оправя засега. Годините му са множко, но все още е на крака…

— Баща ми и майка ми умряха преди петдесет години, по време на пандемията на Аргус — студено го осведоми Сътън.

Той бавно се надигна и погледна Дейвис право в очите.

— Ако няма друго, бих искал да си отида в хотела. Там все ще се намери някоя стая за мен.

— Разбира се, мистър Сътън, разбира се. Кой е вашият хотел?

— „Орион“.

Дейвис бръкна в едно чекмедже, извади указател, прелисти няколко страници и прекара треперещ пръст по колонката от имена.

— Номер 26–3489 — каза той. — Телепортът е ето там.

И той посочи една кабинка, вградена в стената.

— Благодаря — рече Сътън.

— Що се отнася до баща ви, мистър Сътън…

— Разбирам — каза Сътън. — Радвам се, че направихте опит да ме ободрите.

Той се обърна и тръгна към телепорта. Но преди да затвори вратата, погледна назад.

Дейвис оживено разговаряше с някого по видеофона.

Двадесетте години не бяха променили хотел „Орион“.

На Сътън, току-що излязъл от телепорта, той му се струваше съвсем същия, както в деня, когато бе заминал. Мъничко поовехтял и още по-старомоден на вид… но това бе неговият дом, приглушените звуци на шетане, остарелите мебели, тишината, която те кара да ходиш на пръсти, и подчертаната благопристойност, за които си бе спомнял и мечтал през дългите години на странствуване.

Живият стенопис изглеждаше както преди. Малко поизбелял с времето, но иначе си бе останал същият, какъвто Сътън го помнеше. Същият подобен на козел бог Пан продължаваше да преследва след цели двадесет години същата ужасена девица по съвсем същите хълмове и долчинки. Същото беше и зайчето, което изскачаше иззад храста и наблюдаваше гонитбата с обичайното си отегчение, като дъвчеше неизменното стръкче детелина.

Самонагаждащите се към тялото мебели, закупени, когато управата е възнамерявала да предостави хотела за нуждите на междузвездната търговия, още преди двадесет години изглеждаха демодирани. Въпреки това и досега не бяха ги подменили. Само бяха пребоядисани в меки и изискани пастелни тонове, а свойството им да се самонагаждат не се използваше, тъй като приютяваха само тела с човешка форма.

Гъбестата подова настилка също бе загубила малко от своята еластичност, а кактусът от съзвездието Кит сигурно беше изсъхнал най-сетне, защото мястото му сега бе заето от саксия с обикновено земно мушкато.

Администраторът изключи видеофона и се обърна към него.