Клифърд Саймък: Отново и отново

Внезапно разтърсване отклони кораба от правилната посока и той се напрегна, напрегна всички сили на волята и разума, овладя го и корабът отново полетя надолу и закръжи на няколко стъпки над повърхността.

После го спусна толкова леко, че той докосна земята съвсем безшумно.

Пилотът остана неподвижно на мястото си, като бавно се отърсваше от сковаността и постепенно отпускаше един по един стегнатите си мускули.

„Уморен съм — каза си той. — Най-тежката работа, която някога съм извършвал. Само няколко мили още и щях да се разбия.“

В далечния край на космодрума се виждаха постройки. Една кола се отдели от тях и се понесе по пистата към него.

Лек ветрец полъхна през разбития илюминатор и докосна лицето му, напомняйки му, че…

„Трябва да започна да дишам — каза си той. — Трябва да дишам, когато дойдат. Трябва да дишам, да изляза навън и да ги посрещна с усмивка. Не бива да забележат нищо. Поне в началото. Брадата и дрехите донякъде ще помогнат. Така ще се зазяпат в тях, че ще пропуснат някоя и друга дреболия. Но не и липсата на дишане. Сигурно ще забележат, ако не дишам.“

Предпазливо си пое въздух и усети пареща болка, когато той проникна в ноздрите му и нахлу надолу през гърлото, за да стигне изгарящ до белите дробове.

Ново вдишване и още едно. Въздухът изведнъж придоби аромат, изпълни го с живот и необикновена бодрост. Кръвта запулсира във вените, зашумя в слепоочията му и той хвана китката си, за да усети пулса.

Изведнъж му прилоша. Съвсем кратко прилошаване, което преобърна стомаха му, и той стегна тялото си, за да го преодолее, като си припомняше всичко, което трябва да направи.

„Възможностите на волята — мислеше си той — и възможностите на разума… възможности, които никое човешко същество не оползотворява докрай. Волята да заставиш тялото да върши онова, което е необходимо, да пуснеш в движение един механизъм след дълги години на бездействие.“

Отново вдишване, след него още едно. Сега и сърцето вече бие по-равномерно, пулсира като същинска помпа.

Спокойно, стомах.

Черен дроб, започвай работа.

Продължавай да туптиш, сърце.

Не е като да си старо и претоварено, защото никога не си било такова. Дублиращата система се е погрижила да запазиш отлична форма и да бъдеш готово за миг да се върнеш към нормалните функции.

Но какво сътресение представляваше това възвръщане. Той знаеше, че ще е така. Ужасяваше се при мисълта за тази промяна, защото знаеше какво означава. Агонията на един нов живот и метаболизъм.

Представи си устройството на своето тяло с всичките му вътрешни органи… една постоянно променяща се, трепкаща, замъглена картина с преливащи цветове.

Но той съсредоточи мислите си, напрегна волята си и трепкането спря, а изображението стана неподвижно, отчетливо и ярко и той разбра, че най-страшното вече е минало.

Вкопчи се така яростно в пулта за управление, че малко остана да огъне метала, после го обля пот и той внезапно се почувствува безволев и слаб.

Постепенно нервите се отпуснаха, а кръвта продължаваше да пулсира във вените и той осъзна, че диша, без дори да мисли за това.

Поседя още малко, без да се движи, като си почиваше. Вятърът отново нахлу през разбития илюминатор и го погали по бузата. Колата беше вече съвсем близо.

— Джони — прошепна той, — ние сме у дома. Успяхме. Това е моята родина, Джони. Мястото, за което ти разказвах.

Ала не получи никакъв отговор, само нещо трепна дълбоко някъде вътре в мозъка му, предизвиквайки приятно усещане, странно приятно усещане, каквото може да изпита едно осемгодишно хлапе, сгушило се в леглото си.

— Джони! — извика той.

И отново усети трепването… едно изпълващо го със сигурност усещане, което човек изпитва, когато куче се гали с муцуна в дланта му.

Някой тропаше по входния люк, блъскаше с юмруци и крещеше.

— Е, добре де — обади се Ашър Сътън. — Идвам. Ей сега.

Протегна ръка, взе дипломатическото куфарче, поставено до креслото, и го сложи под мишница. После се отправи към шлюза, отвори външния люк и слезе на земята.

Отвън имаше само един човек.

— Здравейте — каза Ашър Сътън.

— Добре дошли на Земята, сър — отвърна човекът и това обръщение събуди у него забравени спомени.

Погледна челото му и съзря едва забележима татуировка на серийния номер.

Съвсем беше забравил андроидите. Навярно и много други неща. Дребни навици, напълно заличени от паметта през тези двадесет години.

Видя, че андроидът го разглежда, зяпнал голото коляно, което се показваше от прокъсания крачол на панталона, и босите крака.