Клифърд Саймък: Отново и отново

— Това е най-хубавото време от деня — каза Адамс. После пъхна ръка в джоба и извади кесия с тютюн и лула.

— Пушите ли? — попита той.

Непознатият поклати глава.

— Всъщност аз съм тук по работа.

Гласът на Адамс прозвуча решително:

— Тогава заповядайте утре. Вечер не се занимавам с работа.

Непознатият тихо каза:

— Отнася се за Ашър Сътън.

Адамс се напрегна, пръстите му затрепераха и той се забави, докато напълни лулата си. Беше доволен, че е тъмно и непознатият не го вижда добре.

— Сътън ще се върне — каза непознатият.

Адамс поклати глава.

— Съмнявам се. Той отпътува преди двадесет години.

— Но вие не сте го отписали, нали?

— Не — бавно отвърна Адамс. — Той все още се води на заплата, ако това имате предвид.

— Защо? — попита другият. — Защо е още в списъците ви?

Адамс натъпкваше тютюна в лулата си, докато обмисляше отговора.

— Мисля, че от сантименталност — рече накрая той. — Сантименталност и вяра. Вяра в Ашър Сътън. Макар че вярата вече се изчерпва.

— Точно след пет дни Сътън ще се върне — каза непознатият. Той помълча, после добави: — Рано сутринта.

— Невъзможно е да знаете подобно нещо — твърдо каза Адамс.

— Но аз наистина го зная. Това е документиран факт.

Адамс изсумтя.

— Още не се е случило.

— В моето време се е случило.

Адамс скочи от стола.

— Във вашето време?!

— Да — тихо каза непознатият. — Виждате ли, мистър Адамс, аз съм вашият приемник.

— Вижте какво, млади човече…

— Никак не съм млад — прекъсна го непознатият. — Годините ми са колкото вашите и половината отгоре. Вече остарявам.

— Аз нямам приемник — студено рече Адамс. — Изобщо не е ставало дума за такъв. Ще изкарам още стотина години. Може би и много повече.

— Да — потвърди непознатият, — ще изкарате повече от сто години. Дори много повече.

Адамс замълча и се облегна назад. Захапа лулата и я запали с твърда като гранит ръка.

— Нека обсъдим спокойно всичко — каза той. — Вие твърдите, че сте мой приемник… че сте поели моята длъжност, след като съм напуснал или пък умрял. Това означава, че идвате от бъдещето. Дори за миг не съм ви повярвал, разбира се. Говоря, колкото да върви спорът…

— Онзи ден съобщиха една новина — прекъсна го непознатият. — За някакъв човек на име Майкълсън, който твърди, че е отишъл в бъдещето.

Адамс изсумтя.

— Четох за това. Една секунда! Как би могъл да узнае човек, че е отишъл една секунда в бъдещето? Как би могъл да го измери и установи? И какво значение има това?

— Никакво — съгласи се чужденецът. — Поне първия път няма никакво значение. Но следващия път той ще отиде в бъдещето за пет секунди. Пет секунди, мистър Адамс. Пет тиктакания на часовника. Време колкото за едно кратко вдишване. Всяко нещо си има своето начало.

— Пътуване във времето?

Непознатият кимна.

— Не мога да повярвам — рече Адамс.

— И аз от това се опасявах.

— За последните пет хиляди години — започна Адамс — ние завладяхме Галактиката…

— „Завладяхме“ не е подходяща дума, мистър Адамс.

— Е, тогава поехме управлението, заселихме се навсякъде. Кажете го, както си искате. И открихме необикновени неща. Такива, каквито не сме и сънували. Но не и пътуване във времето.

Той размаха ръка по посока на звездите.

— В цялата тази Галактика никой не познава пътуването във времето. Никой.

— Но сега вие го открихте — каза непознатият. — Преди две седмици Майкълсън извърши пътуване във времето, отиде една секунда в бъдещето. Началото вече е поставено.

— Е, добре тогава — рече Адамс. — Да кажем, че вие сте човекът, който след сто или повече години ще заеме моето място. Нека допуснем, че сте се върнали назад във времето. И защо е всичко това?

— За да ви съобщя, че Сътън ще се върне.

— Щях да узная това, когато той се появи — каза Адамс. — Защо трябва да го знам отсега?

— Защото, когато се върне, Сътън трябва да бъде убит — отвърна непознатият.

Мъничкият, очукан космически кораб, огрян от лъчите на ниското утринно слънце, плавно се спускаше към космодрума като понесено от вятъра перце.

Брадатият дрипав мъж в пилотското кресло седеше в напрегната поза, с изопнати нерви.

„Трудно е — мислеше си той, — трудно и сложно е да управляваш подобна маса, да преценяваш разстоянието и скоростта… трудно е да накараш тоновете метал да се спускат плавно надолу, противопоставяйки се на безпощадното земно притегляне. Много по-трудно дори от самото излитане, когато корабът трябваше само да се издигне и насочи към космическото пространство.“