Клифърд Саймък - Тайнственият мистър Стийн

— Разполагам с още една къща, ако именно това желаете — рече Хомър.

— Не ми трябва къща. Благодаря, имам си.

— Продайте я и си вземете една от нашите.

Фаулър поклати глава.

— Искам да зная само как мога да намеря Стийн.

— Много лесно — отговори Хомър. — Просто вървете в Щастливия кът. Той има кантора там.

— Ходих там вече десет пъти. Все го няма. Обикновено кантората е заключена.

— А на мен никога не ми е било трудно да го намеря, макар че не го виждам често. Много съм зает с новата си работа.

— Можете ли да ми кажете как го върши, мистър Джексън?

— Какво как върши?

— Как може да продаде къща за пет хиляди.

— Той не продава. Дава под наем.

— Не ми ги разправяйте тия. Това е все едно продажба. И не може да построи къща за толкова пари. Той губи по двадесет хиляди и дори и повече от всяка къща там.

— Щом човек иска да губи…

— Мистър Джексън — каза Фаулър, — не е там въпросът. Въпросът е, че това е нечестна конкуренция.

— Не е, щом дава под наем — изтъкна Хомър. — Виж, ако продава, може да е нечестна конкуренция.

— Ако продължава така, всички предприемачи в района ще останат без работа.

— Така им се пада — отвърна Хомър. — Скърпят някаква барака, придадат й външен блясък, после оскубят хората и…

— Все пак, мистър Джексън, никой от тях не иска да остане без работа.

— Значи възнамерявате да ме дадете под съд — сети се Хомър.

— Имаме твърдо намерение.

— Не ме гледайте така. Аз само давам къщите под наем.

— Ще поискаме да ви забранят да ги давате под наем.

— Вие сте вторият — осведоми го Хомър раздразнен.

— Как вторият?

— Преди няколко седмици търговците на недвижими имоти ми пратиха тук един като вас. Той отправи сума заплахи, но още нищо не се е случило. Просто блъфираше като вас.

— Позволете ми да ви уверя — каза Фаулър, — че аз не блъфирам.

Той стана от стола и си излезе с важна походка.

Хомър погледна часовника си. Времето за обяд беше минало отдавна. Слезе в закусвалнята да хапне един сандвич и да изпие чаша кафе. Заведението беше пусто и той беше сам на тезгяха.

Надвеси се над обеда си и се замисли. Мъчеше се да разбере необикновените събития. Но единствената мисъл, която се въртеше в главата му, беше за разменените места на обувките на Стийн.

Уморен, все още загрижен, Хомър се върна в кантората си. Там чакаха хора, паркирали навън новите си коли. Веднага даде няколко къщи под наем и излезе.

Очевидно слухът се бе разпространил. Търсачите на жилища се мъкнаха през целия следобед. Даде под наем още четири къщи, преди да затвори.

Странно, мислеше си той, много, много странно как се е разчуло. През последните три седмици не бе давал обявление, а хората продължаваха да идват.

Тъкмо когато се готвеше да заключи, Морган влезе като хала. Държеше под мишница някакъв пакет.

— Заповядайте, приятелю — каза той. — Нали ви казах, че ще ви донеса нещо. Хванах ги само преди час-два.

Пакетът започваше да се подмокря. Хомър го взе внимателно.

— Много благодаря — рече той колебливо.

— Няма защо. След седмица-две ще ви донеса още.

Щом Морган си отиде, Хомър спусна трансперантите и разгъна предпазливо пакета.

Вътре имаше току-що уловени планински пъстърви; дори папратовите листа, в които бяха увити, бяха още свежи.

А нямаше никакъв планински поток на по-малко от двеста мили разстояние.

Хомър потръпна. Нямаше смисъл да се преструва, че не разбира, нямаше смисъл да си повтаря самодоволно, че всичко е нормално. Дори в сделка за пет хиляди пак имаше нещо мътно… много мътно.

Трябваше да понесе последиците. Вече започваха да го притискат от всички страни. Фаулър явно не си поплюваше, а и Сдружението на търговците с недвижими имоти го дебнеше, чакайки да направи някаква погрешна стъпка. И когато направеше тази стъпка, капанът щеше да изщрака.

За да се предпази, трябваше да знае какво става. Не можеше повече да върви слепешком.

Ще може да продължава едва след като разбере каква е работата. Тогава ще знае кога да я зареже. А това, каза си той, може да стане още днес следобед.

Рибата и папратите лежаха в мократа амбалажна хартия на бюрото, а той си представяше дълга улица с къщи, зад нея друга подобна улица с къщи, зад втората улица — трета, улица след улица, една зад друга, всяка досущ като другата, те чезнеха от погледа върху ниска, плоска равнина.

Само че нямаше втора улица с къщи. Имаше само една, усамотена и пуста, и все пак някак в тези къщи живееха хора.