Клифърд Саймък - Тайнственият мистър Стийн

Той престана да крачи напред-назад и се върна на стола си.

— Впрочем защо ли се безпокоя за това? То не ме засяга. Добре, съгласен съм да намеря наематели за жилищата ви, но няма да се задоволя с обичайните пет процента.

— А, забравих да ви кажа — рече Стийн. — Вие ще задържате за себе си всичките пет хиляди.

Хомър зяпна като риба, измъкната внезапно от водата.

— При едно-единствено условие — добави Стийн. — Знаете ли, ние имаме своя банка. Тя обслужва търговския център.

— Банка — повтори Хомър тихо.

— Създадена според щатските закони.

— А какво общо ще има тази банка с мен?

— Ще вземате десет процента — отвърна Стийн. — Остатъкът ще се вписва на ваша сметка в банката на Щастливия кът. Всеки път, когато дадете под наем едно жилище, ще получавате петстотин в брой; четири хиляди и петстотин ще отиват в банковата ви сметка.

— Не разбирам…

— Има предимства.

— Да, зная — рече Хомър. — Бизнесът ви ще върви. Вие сте решили на всяка цена да осигурите клиентела за този търговски център.

— Това е едното съображение. Другото съображение е, че не искаме да забогатеете открито така, че всичките ви приятели и съседи да узнаят. Ще започнат много клюки, а ние не желаем такава гласност. Пък и има данъчни предимства.

— Данъчни предимства ли?

— Мистър Джексън, ако намерите наематели за всичките петдесет къщи, ще спечелите четвърт милион долара. Замисляли ли сте се някога какъв би бил подоходният данък върху четвърт милион долара?

— Бая много.

— Просто ще ви ограбят — каза Стийн. — А банката може да ви помогне.

— Не проумявам как.

— Оставете това на нас. Оставете всичко на нас. Вие само намерете наематели за къщите.

— Мистър Стийн, аз от години работя честно в една професия, в която има възможности…

— Да, честност, мистър Джексън. Разбира се, ние знаем, че сте честен. Затова и дойдохме при вас. Тук ли е колата ви?

— Паркирана е отвън.

— Отлично. А моята е в сервиза. Хайде да отидем да огледате къщите.

Всички къщи бяха такива, каквито всеки би желал да има. Планирани с практично въображение и строени с любов и внимание. Хомър призна в себе си, че в тях имаше такова неподправено изкуство, каквото не бе виждал от години в тази епоха на масово строителство. В тях имаше такъв качествен материал, такова вещо майсторство, такава солидност, такова достойнство и такава традиция, каквито вече рядко се срещаха.

И петдесетте имаха добро разположение по гористите хълмове, простиращи се край езерото, и предприемачът не се е впускал в безпощадно изсичане на дърветата. Намиращи се в естествена среда, с достатъчно простор наоколо, те стояха — всяка от тях — в сравнително уединение.

През пролетта щеше да има диви цветя, а през есента горите щяха да пламтят от багри, щеше да има и птици, и катерички, и зайци. Освен това имаше плаж от бял пясък — последният, останал край цялото езеро.

Хомър започна да съчинява мислено обявата, която щеше да помести в неделния вестник. В нея щеше да вложи всякаква цветиста проза, която му дойдеше наум.

— Харесва ми, мистър Стийн — каза той. — Мисля, че няма да бъде трудно да привлека клиентела.

— Това е хубаво — отвърна Стийн.

— Готови сме да сключим с вас специален договор за десетгодишен срок. Който може да се продължава, разбира се.

— Но защо за десет години?

— Мога да ви уверя, че работата няма да прекъсва.

Те стояха на тухлената пътечка пред една от къщите и гледаха към езерото. По водата, далеч към другия бряг, имаше две бели платна, а в средата на езерото подскачаше гребна лодка, на чиято кърма бе клекнал рибар, който се виждаше като черно петно.

Хомър поклати глава озадачен.

— Не разбирам.

— Ще има известно пренаемане — отговори Стийн спокойно. — Когато са петдесет семейства, винаги стават размествания.

— Но това е вече друг въпрос. Пренаемането…

Стийн извади от джоба си лист и го подаде на Хомър.

— Ето ви договора. Прегледайте го внимателно. Вие сте разсъдлив човек, а именно такъв ни трябва.

Хомър подкара колата по лъкатушния горски път обратно към търговския център.

Центърът беше прекрасно място. Той се простираше по цялата южна страна на комплекса, зад петметровата стена, и блестеше от прясна боя, лъскаво стъкло и метал.

Хомър спря колата, за да го разгледа.

— Тук имате всичко — каза той.

— Мисля, че имаме — заяви Стийн гордо. — Дори собствена телефонна централа.

— Не е ли това необичайно?