Клифърд Саймък: Рожби на разума

Мъжът напълни чашата ми и я побутна през масата.

— Пийни си от това — рече той — и бъди благодарен, че имаш подслон през нощ като тази. Не искам и да чувам повече за тръгване оттук, преди да се е съмнало.

Вдигнах чашката и отпих една голяма глътка. Трябва да призная, че мисълта да не излизам навън в бурята ми се стори адски привлекателна.

— В края на краищата има известни предимства — говореше Вълчо, — когато човек няма куче, което да гони опосуми, въпреки че, да си кажа правичката, много ми е мъчно за стария Проповедник. Но когато нямаш куче, ти остава повече време за почивка и макар че младок като теб няма да го оцени, времето, прекарано в седене, е най-ценното. То ти дава възможност да мислиш повече, да мечтаеш повече и така да станеш по-добър човек. Повечето мерзавци, които човек среща, са станали такива, защото не са отделяли време за почивка. Те непрестанно са под пара и през цялото време тичат. Мислят си, че преследват нещо, но в повечето случаи просто бягат от себе си.

— Смятам, че сте прав — казах му, мислейки за самия себе си. — Смятам, че сте напълно прав.

Отпих отново и се почувствах толкова добре, че сръбнах още една глътка.

— Я си дай чашата, млади човече — рече ми Вълчо. — Нещо ми се вижда празна.

Подадох му чашата си и той пак я напълни, като от дамаджаната се разнесе гърголещ звук.

— Седим си тук — поде отново той, — сгушени като охлюви на топличко, и няма нищо друго какво да правим, освен да си седим и да си пийваме приятелски, да си побъбрим и да не обръщаме внимание на времето. Времето е най-добрият приятел на човека, ако човек го използва за себе си, и най-лошият му враг, ако се остави да бъде управляван от него. Повечето хора, които живеят по часовник, са наистина нещастни създанийца. Съвсем друго е обаче да живееш по слънцето.

Нещо не беше както трябва, усещах го. Доловях, че има нещичко, което не е съвсем наред. Нещо, отнасящо се за тези двамата, сякаш трябваше да ги познавам, сякаш ги бях срещал някъде преди много години и изведнъж трябваше да си ги спомня, да си припомня кои са те, къде съм ги срещал и какъв тип хора са. Но колкото и да се опитвах, споменът ми се изплъзваше.

Мъжът продължаваше да говори и си дадох сметка, че чувам само част от това, което казва. Разбирах, че разправя за лов на миещи мечки, за най-добрата стръв, която се използва за пъстърва, и за куп други съвсем обикновени неща, но бях пропуснал, знаех го, голяма част от подробностите.

Изпразних чашата си и я подадох, без да го чакам да ме подкани, той отново я напълни и всичко наоколо бе много уютно и приятно — дървата пукаха тихо в печката, а часовникът върху полицата до вратата на килера тиктакаше силно и дружелюбно в тясното пространство на малката стая. На сутринта животът ще се събуди отново и ще отида в Пайлът Ноб, като свия по отклонението, което бях пропуснал. Сега обаче, казах си, разполагам с малко време за почивка, време за седене, през което да оставя часовника да продължи да си тиктака и да не мисля за нищо или почти за нищо. В мен се разгаряше доста силен огън от контрабандното уиски, но хич не ми пукаше. Продължих да пия, да слушам и да не мисля за утрешния ден.

— Между другото — попитах, — има ли динозаври тази година?

— Е, наоколо се навъртат няколко от тях — отвърна той небрежно, — но ми се струва, че са малко по-дребни отпреди.

След което ми разказа за дървото с диви пчели, което бе отсякъл, и за годината, през която зайците, след като били яли отровни плевели, така побеснели, че глутници от тях преследвали мечките гризли из цялата околност. Но това трябваше да се е случило някъде другаде, защото знаех, че тук, в тази местност, нямаше нито отровни плевели, нито гризлита.

Спомням си, че накрая отидох да си легна на дивана в дневната. Вълчо стоеше до мен, държейки газената лампа, докато аз свалих сакото и го метнах на облегалката на един стол, след което изух обувките си и грижливо ги оставих на пода една до друга. После, като разхлабих вратовръзката си, се изтегнах на дивана и в потвърждение на думите на домакина, той се оказа наистина удобен.

— Тук ще се наспиш добре — увери ме Вълчо. — Барни винаги спеше тук, когато ни идваше на гости. Барни — тук, а Спарки в кухнята.

Внезапно, докато тези имена проникваха в съзнанието ми, проумях всичко. Опитах се да стана и отчасти успях.

— Знам вече кой си — извикнах. — Ти си Смъркащия Смит, онзи, който беше в комиксите с Барни Гугуто, Спарки Свещта, Слънчо и всички останали.