Клифърд Саймък - Рожби на разума

Само ако можех да отворя очите си и да разбера! Струваше ми се, че напрежението е повече, отколкото тялото би могло да издържи без да разпознае опасността (ако имаше такава) и, да се подготви да я посрещне.

Аз обаче продължавах да държа клепачите си затворени — не съвсем плътно притиснати, но затворени естествено, доколкото можех да го сторя. Нямаше как да разбера дали движението на лицевите мускули, които биха участвали в силното присвиване на очите, би било достатъчно да предизвика змията.

Установих, че съм затаил дъх, че дишам едва-едва, тъй като вдишването и издишването бяха движения — макар да си казвах, че змията трябва вече да е свикнала с повдигането на гърдите ми.

Змията се раздвижи.

Тялото ми се напрегна, опитах се да го задържа стегнато. Змията пропълзя надолу по гърдите ми и през корема ми и като че ли на дългото й тяло бе необходимо доста време, за да измине целия този път, докато най-сетне си отиде.

„Сега! — изкрещя тялото ми. — Сега трябва да се махна оттук!“

Постарах се да остана неподвижен и бавно повдигнах клепачи, толкова бавно, че зрението ми се възвърна постепенно, отначало замъглено от миглите, после пробиващо си път през тесни цепки и накрая през отворени очи.

Предишния път, когато очите ми бяха отворени, не виждах нищо, освен грозната, сплескана глава с форма на череп, насочена надолу към лицето ми. Сега видях скалния таван, който се намираше на около метър над главата ми и се спускаше надолу към краката ми. Долавях и усойната миризма на пещера.

Лежах не на дивана, на който бях заспал под шума на дъжда върху покрива, а върху друга каменна постелка, пода на пещерата. Извърнах очи наляво и видях, че пещерата не е дълбока, в действителност беше малко по-голяма хоризонтална пукнатина, образувала се от въздействието на времето върху излизаща на повърхността варовикова скала.

„Свърталище на змии!“ — помислих си. Сигурно не само на една змия, а вероятно на много. Което означаваше, че трябва да остана да лежа колкото се може по-тихо и неподвижно, поне докато се уверя, че наоколо няма други гадини.

Утринната светлината се спускаше косо през отвора на пукнатината и стопляше дясната половина на тялото ми. Извърнах очи в тази посока и установих, че гледам надолу през тясна клисура, която свързваше това място с голямата долина. По нея минаваше пътят, по който бях дошъл. Видях и колата си, която го беше препречила. От къщата, която снощи се бе намирала тук, сега нямаше обаче и следа. Нито от плевнята, нито от кошарата, нито от камарата с дърва. Между пътя и мястото, където лежах, по склона на хълма се простираше пасище, нашарено от купчини гъсти храсти, островчета от къпинови гъсталаци и разпръснати групички дървета.

Бих могъл да се закълна, че се намирам на съвсем друго място, ако не беше колата ми долу на пътя. Това означаваше, че мястото наистина е същото и че това, което се е случило, за да го промени, трябваше да се е случило с къщата. А такова предположение бе по-налудничаво от всичко останало, защото подобни неща просто не се случват. Къщи и купи сено, кошари и камари с дърва, коли повдигнати на трупчета не изчезват току-така.

От дъното на пещерата дочух шумолене от плъзгане, сухо търкане и нещо много гъвкаво и твърдо мина през глезените ми и се шмугна със скърцащ звук в купчина изсъхнали листа точно пред входа на пещерата.

Тялото ми се разбунтува. Прекалено дълго бе държано неподвижно. Задейства се по инстинкт, на който съзнанието ми бе безсилно да противодейства, и когато разсъждаващата част от него взе да протестира, аз вече бях изскочил от пещерата и се бях свил недалеч от входа й. Вдясно от мен, с голяма скорост надолу по склона се спускаше змия. Тя достигна един къпинов гъсталак, шмугна се в него и шумът от движението й изчезна.

Настъпи тишина и спокойствие, а аз продължавах да стоя там на склона и напрегнато следях за движение и се ослушвах за шумове.

Бързо огледах земята навсякъде около мен, после отново я обходих с поглед, но този път по-бавно и внимателно. Едно от първите неща, които видях, бе сакото ми, захвърлено на земята. Сякаш съвсем внимателно го бях пуснал, помислих си с известно учудване, възнамерявайки да го закача върху облегалката на стол, но столът не се бе оказал там. Малко по-нагоре по склона, само на крачка или две, се намираха обувките ми, изрядно поставени една до друга с върхове, сочещи надолу към долината. И когато видях обувките, за пръв път си дадох сметка, че съм по чорапи.