Клифърд Саймък: Рожби на разума

— Съжалявам, че ви обезпокоих — рекох, — но съм закъсал недалеч оттук. А освен това предполагам, че съм се и загубил.

— Тези пътища тук са доста объркващи — каза мъжът — за човек, който не им е свикнал. Те кривуличат ужасно и някои от тях са задънени. Накъде си се запътил, страннико?

— Пайлът Ноб — отговорих аз.

Той кимна с разбиране:

— Завил си в грешна посока.

— Питам се — подех аз, — дали не бихте могли да впрегнете кон и да ме издърпате обратно на пътя. Колата поднесе и задните колела попаднаха в канавката. Ще ви платя щедро за труда.

— Хей, страннико, седни — отвърна мъжът, като придърпа още един стол до масата. — Тъкмо ще слагаме вечерята и тъй като има достатъчно за трима, ще ни е приятно да я споделиш с нас.

— А колата? — припомних му. — Все пак бързам.

Той поклати глава.

— Няма да стане. Поне не тази вечер. Конете не са в плевнята. Те са отишли някъде да пасат, навярно на върха на хълма. Не можеш да ми платиш достатъчно, никой не би могъл, за да ме накараш да ги търся, когато ще завали и наоколо има гърмящи змии.

— Но гърмящите змии — опитах се да противореча наивно и без особен ефект — не излизат нощно време.

— Нека да ти кажа, синко — реши да ме поучи мъжът, — никой никога не може да знае истината за гърмяща змия.

— Забравих да се представя — извиних се аз. — Името ми е Хортън Смит.

Започваше да ми писва от това „синко“ и „страннико“.

Жената пред печката се извърна, стиснала в ръката си голяма вилица.

— Смит? — рече тя възбудено. — Ха, та това е и нашто име! Възможно ли е да сме роднини?

— Не, Мецо — прекъсна я мъжът. — Толкова много хора носят името Смит. Просто защото човек се казва Смит не означава, че ни е роднина. Обаче — допълни той — ми се струва, че това щастливо съвпадение на имената може да е повод да пийнем по една глътка.

Той бръкна под масата и измъкна средноголяма дамаджана. От една полица зад гърба си взе две чаши.

— Приличаш ми на момче от града — обяви той. — Чувал съм, че някои от тях доста добре се справят с пиенето. Това тук не е нещо, което може да се нарече първокласно уиски, но е от прекрасна царевица и гарантирам, че няма да те отрови. Не отпивай твърде голяма глътка като начало, защото може да се задавиш. Но след третата глътка, можеш да не се безпокоиш повече, защото дотогава ще си му свикнал. Ще ти кажа, че няма нищо по-приятно през нощ като тази от това да се сгушиш на топло с дамаджана, пълна с хубаво питие. Взех уискито от стария Джо Хопкинс. Той го прави на острова в реката…

Надигна дамаджаната да налее, но изведнъж на лицето му се изписа изумено изражение и той ме изгледа внимателно:

— Я кажи, да не си случайно данъчен инспектор?

— Не, не съм — отговорих.

Той отново се върна към операцията по наливането.

— Човек никога не може да е сигурен — замърмори той. — Промъкват се наоколо и няма как да ги разпознаеш. Едно време можех да ги различа от километър разстояние, но сега взеха да хитреят. Преправят се така, че да изглеждат като всички останали.

Побутна към мен една от чашите на масата и продължи да говори:

— Мистър Смит, много съжалявам, че не мога да ти помогна. Най-малкото не веднага. Не тази вечер, не и с тази буря, която се задава. Утре рано сутринта наистина ще се радвам да впрегна кон и да изтегля колата ти.

— Но колата е насред пътя. Блокира движението.

— Мистър — обади се жената, която стоеше край печката, — това не трябва да ви безпокои. Този път не отива никъде. Просто още малко нагоре по хълма до една стара изоставена къща и после се губи.

— Казват — допълни мъжът, — че къщата била обитавана от призраци.

— Вероятно имате телефон. Бих могъл да се обадя…

— Нямаме телефон — прекъсна ме жената.

— Така и не мога да разбера за какво му е на човек телефон — каза мъжът. — Дрънчи през цялото време. Хората ти се обаждат, просто за да си почешат езиците. Не оставя човек на мира нито за миг.

— Телефоните струват пари — обясни жената.

— Предполагам, че ще мога да се върна по пътя — разсъждавах аз. — По-надолу имаше друга ферма. Навярно те ще могат…

Мъжът поклати глава.

— Хайде, вземи чашата — нареди той — и отпий една глътка. Може да ти струва живота, ако тръгнеш надолу по този път. Не съм такъв човек, който да говори лошо за свой съсед, но на никому не трябва да се разрешава да държи глутница зли кучета. Те пазят мястото, разбира се, и прокуждат злосторниците, но животът на човек не би струвал пукната пара, ако налети на тях в тъмнината.