Клифърд Саймък - Рожби на разума

Вече бяха останали само три кошници и Джордж взе едната от тях. Бе два пъти по-малка от другите, и украсата й не бе особено богата. Като я вдигна, той поде песента си на аукционер.

Имаше две-три предложения, които вдигнаха цената до три и петдесет, и аз покачих на четири долара.

Някой в другия край на помещението каза пет и когато погледнах в тази посока, тримата ми се хилеха — хилеха ми се, както ми се стори, с всичката нескрита злоба на света.

— Давам шест — рекох.

— Седем — каза средният от тримата.

— Дават седем — обяви Джордж, донякъде слисан, понеже това бе най-високата цена, предлагана тази вечер. — Ще каже ли някой седем и половина или, стига да поиска, осем?

Поколебах се за момент. Бях сигурен, че никое от първите три предложения не бе дошло от тримата до стената. Те се включиха в наддаването едва след като аз направих моето. Бях сигурен, че умишлено ме разиграваха, и също така бях сигурен, че всички в стаята знаят накъде биеха с това.

— Осем? — попита Джордж, като ме погледна. — Не чух ли осем?

— Не — обадих се. — Предлагам десет.

Джордж преглътна.

— Десет! — извика той. — Дава ли някой единайсет?

Отново насочи погледа си към тримата до стената. Те намръщено го наблюдаваха.

— Единайсет — рече той. — Следващото предложение е единайсет. Не важи наддаване, по-малко от долар. Казва ли някой единайсет?

Никой не се обади.

Когато отидох да платя на касиера и да си взема кошницата, погледнах към дъното на стаята. Но тримата вече не бяха там.

Отдръпнах се, отворих кошницата и видях, че върху листчето хартия, поставено над вечерята, бе написано името на Кети Адамс.

Първите люляци вече разцъфваха и изпълваха въздуха на хладната и влажна вечер с намек за уханието, което през следващите седмици щеше да се носи като тежък парфюм из всички улици и пътеки на селцето. Духаше вятър откъм реката и полюляваше висящите светофари на кръстовищата, от което светлинките и сенките по земята подскачаха напред-назад.

— Радвам се, че всичко свърши — каза Кети Адамс. — Имам предвид забавата, както и цялата учебна година. Но ще се върна през септември.

Изгледах младата жена, която вървеше до мен, и ми се стори, че тя е съвсем друг човек в сравнение с онази,???

— Споменахте, че ще се върнете — казах аз. — Къде ще прекарате лятото?

— В Гетисбърг — отговори тя.

— Гетисбърг ли?

— Да, в Гетисбърг, Пенсилвания — поясни Кети. — Там съм родена и родителите ми все още живеят там. Ходя си всяко лято.

— Само преди няколко дни бях в Гетисбърг — споделих аз. — Спрях по пътя си насам. Цели два дни се разхождах по бойното поле и се питах как ли е изглеждало всичко преди повече от сто години.

— Никога по-рано ли не сте ходили там?

— Само веднъж. Преди много години. Когато за пръв път отидох във Вашингтон като начинаещ репортер. Реших да пътувам с автобус, но не останах особено доволен. Винаги съм искал да отида там самичък, да имам време да разгледам всичко, да надникна навсякъде и никой да не ме кара да бързам.

— И добре ли прекарахте сега?

— Да, поживях два дни в миналото. И се опитах да си го представя.

— Толкова дълго сме живели с него — каза тя, — че за нас, разбира се, се е превърнало в нещо обикновено. Гордеем се естествено и се интересуваме от миналото си, но като че ли туристите научават най-много. Пристигат свежи и любопитни и навярно го виждат през други очи, за разлика от нас.

— Може би сте права — съгласих се, въпреки че бях на друго мнение.

— Вашингтон, обаче — продължи Кети, — ето това е място, което обичам. Особено Белия дом. Очарова ме. Мога да стоя с часове край високата желязна ограда и просто да го гледам.

— Вие — казах, — както и милиони други хора. Винаги има хора, които бавно се разхождат покрай оградата и надничат през нея.

— Обичам катеричките — призна тя. — Онези нахални животинки, които се приближават до оградата на Белия дом да изпросят нещичко, а понякога излизат на тротоара и подушват обувките ви, после се изправят на задните си крачета, и ви гледат с мъничките си мънистени оченца.

Засмях се, като си спомних катериците.

— Те явно са си намерили мястото в живота — изкоментирах аз.

— Говорите така, сякаш им завиждате.

— Възможно е — признах. — Катеричката, както си представям, има доста простичък живот, докато човешкият е станал прекалено усложнен. Ние ужасно сме объркали нещата. Навярно не повече, отколкото преди, но въпросът е, че нещата не се подобряват. Може би даже се влошават.