Клифърд Саймък - Рожби на разума

— До утре вечер — казах леко сковано, усещайки онези очи, които ни следяха от прозореца.

Останах неподвижен на мястото си и видях как Кети се изкачи по стъпалата на обвитата с лозница веранда. Преди да стигне вратата, тя се отвори и навън се разля поток от светлина. Кети бе права. Мисис Форсайт ни беше наблюдавала.

Обърнах се, излязох през градинската врата и тръгнах надолу по улицата. Луната се бе издигнала над Тиквата на лоцмана — голямата скала с отвесен склон на изток от селото, използвана едно време за ориентир от лоцманите и която бе дала на селцето името си — Пайлът Ноб. Лунната светлина, която проникваше през високите брястове от двете страни на улицата, рисуваше шахматни шарки върху тротоара и въздухът бе изпълнен с аромата на люляците, които растяха в съседните дворовете.

Когато стигнах до училището, свих надолу по пътя към реката. Тук къщите оредяваха и дърветата бяха по-нагъсто и засенчваха почти изцяло луната.

Бях направил едва няколко крачки сред сенките, когато те се нахвърлиха върху ми. Изненадата бе пълна, трябва да им призная това. Някой скочи в краката ми и ме събори, а докато още падах, друг изскочи и ме удари в ребрата. Изтърсих се на земята, но веднага се претърколих, за да им се изплъзна; внезапно чух тропота на крака по пътя. Свих се на четири с коленете под тялото си и почти се бях изправил, когато забелязах смътните очертания на човека пред мен и усетих (без наистина да го видя, а само мярнах движение за частица от секундата) крака, замахнал да ме ритне. Извих се на една страна и кракът се стовари върху рамото ми, вместо в гърдите, в които очевидно се бе прицелил.

Знаех, че нападателят не беше сам, защото чух нови стъпки на крака по пътя, и разбрах, че ако остана да лежа, всички те ще се нахвърлят да ме ритат. Така че направих огромно усилие да се изправя и успях, въпреки че се олюлявах. Отстъпих назад, опитвайки се да запазя равновесие, докато гърбът ми се опря в нещо твърдо; по усещането на кората през дрехите разбрах, че се притискам до дърво.

Видях, че нападателите са трима, прикрили се в сенките, по-тъмни от тях.

"Онези тримата са — помислих си, — които стояха до стената и ми се подиграваха, защото бях външен човек и лесна жертва. А после ме бяха причакали в засада, след като изпратих Кети.

— Добре, малки копелдаци — рекох, — давайте, какво чакате?

И тримата се нахвърлиха. Ако бях проявил достатъчно благоразумие да си държа устата затворена, можеше и да не го сторят, но го направиха в отговор на предизвикателството ми.

Успях да нанеса само един добър удар. Забих юмрука си право в лицето на средния от тримата. Крошето, което му нанесох, бе яко, а и той се бе втурнал към мен. Звукът от сблъсъка на юмрука ми с лицето му наподобяваше звука, издаван от остра брадва забиваща се в замръзнало дърво.

След това се посипаха удари от всички страни и усетих, че падам, а когато се намерих на земята, те престанаха да си служат с юмруците, но започнаха да ме ритат. Свих се или поне се опитах да се свия на топка, за да се защитя възможно най-добре. Биха ме доста дълго и предполагам, че съм бил замаян или може би съм изгубил съзнание за известно време.

Следващото, което си спомнях, бе, че в един момент седях на пустия път. Наоколо нямаше никой освен мен, а аз бях целият смазан от бой, като чувствах болката по-определено само на няколко места. Изправих се на крака и се повлякох по пътя, залитайки отначало от замайването. Накрая се пооправих и закрачих без да се клатушкам.

Стигнах мотела, прибрах се в стаята си и като влязох в банята, запалих лампата. Гледката не беше приятна. Едното ми око бе здравата подпухнало и започваше да посинява. Лицето ми бе покрито с кръв от половин дузина порязвания. Внимателно измих кръвта и огледах нараняванията, които се оказаха не чак толкова страшни. Ала окото ми щеше да остане „разкрасено“ така няколко дни.

Помислих си, че достойнството ми е засегнато много по-силно, отколкото тялото ми. Да се върнеш в родното си място като малка знаменитост, която са гледали по телевизията и слушали по радиото, и още през първата вечер да бъдеш пребит от банда селски хулигани, само защото си ги надиграл в наддаването за кошницата на учителката.

„Господи — помислих си, — ако някой във Вашингтон или Ню Йорк научи за случая, никога няма да престанат да ме подиграват.“

Опипах тялото си и почувствах тук-там ред натъртвания, но не бяха сериозни. Щяха да ме болят още ден-два, но всичко щеше да свърши с това. „Ще трябва да се отдам изцяло на риболова през следващите няколко дни“ — казах си. Ще си стоя долу край реката, далеч от погледа на възможно повече хора, докато подутината около окото ми спадне. Макар да знаех, че няма никакъв шанс да се скрие случката от добричките жители на Пайлът Ноб. Освен това имах среща с Кети — как да я отложа?