Клифърд Саймък - Рожби на разума

Училищната стая вече бе започнала да се изпълва и видях Джордж Дънкън да си пробива през тълпата път към мен. Изправих се и му протегнах ръка.

— Чух, че вече си се настанил — каза той. — Знаех си, че квартирата ще ти хареса. Обадих се на Стрийтър по телефона и му заръчах да се грижи за теб. Каза, че си ходил да ловиш риба. Хвана ли нещо голямо?

— Два костура — отговорих му. — Ще хвана повече, когато опозная реката.

— Мисля, че програмата ще започне всеки момент — рече той. — Ще се видим по-късно. Тук има много хора, на които би трябвало да се обадиш.

Училищната забава започна. Учителката, Кети Адамс, свиреше на стар раздрънкан орган и различни деца на групи и по единично ставаха, едни да изпеят по някоя песен, други да кажат стихотворение, а неколцина ученици от осми клас изиграха малка пиеса, за която Кети Адамс гордо обяви, че сами са я написали.

Всичко това, макар и по своему доста наивно и недодялано, бе направо очарователно; седях там, обзет от спомени за времето, когато ходех на училище в същата тази сграда и участвах в точно такава училищна забава. Опитах се да си припомня имената на някои от учителките, които ми бяха преподавали, и едва към края на програмата се сетих, че една от тях се казваше мис Стийн — странна, скована, смахната личност с буйна червена коса, — която много лесно се разстройваше от номерата, които й погаждахме. Запитах се къде ли е сега мис Стийн през същата тази вечер и как ли се бе отнесъл животът към нея. Надявах се да е по-добре, отколкото навремето, когато я дразнехме.

Линда Бейли подръпна ръкава на сакото ми и дрезгаво прошепна:

— Добри са децата, нали?

Кимнах в знак на съгласие.

— Тази мис Адамс е много свястна учителка — продължи да шепне тя. — Опасявам се, че няма да остане тук задълго. В такова малко училище като нашето едва ли ще се задържи толкова добър преподавател като нея.

След малко забавата свърши и Джордж Дънкън разблъсквайки тълпата дойде, повлече ме след себе си и започна да ме представя. Някои от хората си ги спомнях, други — не, но изглежда всички ме помнеха, затова се престорих, че и аз не съм ги забравил.

Междувременно мис Адамс се качи на малкия подиум в предния край на стаята и викна към Джордж Дънкан:

— Забрави ли или се преструваш, че си забравил, с надеждата да се измъкнеш? Ти обеща да си нашият аукционер тази вечер.

Джордж взе да протестира, но забелязах, че е поласкан. Веднага се набиваше в очи, че мистър Дънкън е важна особа в Пайлът Ноб. Притежаваше универсалния магазин, беше шеф на пощата, член на училищното настоятелство и можеше да помогне при много други дребни обществени ангажименти, като например разпродажбата на кошници с благотворителна цел. Той беше човекът, към когото Пайлът Ноб винаги се обръщаше, щом трябваше да се свърши някаква работа.

Дънкан се качи на подиума, обърна се към масата, върху която бяха натрупани декоративни кошници и кутии, взе една от тях, и я вдигна, за да я види публиката. Преди да започне разпродажбата, Дънкън произнесе малка реч:

— Всеки от вас знае с каква цел се прави всичко това. Приходите от разпродажбата на тези кошници ще се използват за закупуването на нови книги за училищната библиотека, така че ще изпитате задоволството при мисълта, че каквото и да похарчите тук, ще се използва с благородна цел. Не само ще си купите кошница и ще имате честта да вечеряте с дамата, чието име намерите вътре в нея; вие също ще допринесете за едно много достойно обществено дело. Така че ви моля, приятели, да се поотпуснете леко и да похарчите част от парите, които тежат в джобовете ви.

Джордж вдигна високо кошницата, която държеше.

— Тази тук — продължи той — е именно такъв тип кошница, каквато бих желал да ви препоръчам. Казвам ви, приятели, тази изглежда доста тежичка. В нея има няколко пакетчета хубава храна, а и по начина, по който е украсена, и всичко останало, бих казал, че дамата, която я е приготвила, навярно е обърнала не по-малко внимание на нещата, с които ще я напълни, отколкото на това как кошницата й ще изглежда отвън. За ваше сведение мога да добавя, че долавям аромата на добре изпечено пиле. А сега — запита само след миг, — колко давате за нея?

— Един долар — провикна се някой и веднага друг качи на два, а после от дъното на стаята се чу предложение за два и половина.

— Два долара и половина — рече Дънкан с огорчение и изненада. — Нима ще спрете на два и половина? Дори да купувахте тази кошница на килограм, пак щеше да е ужасно евтино. Не чух ли…