Клифърд Саймък - Децата на нашите деца

— Какво мислите? — попита президентът. — Да се срещнем ли с този човек?

— Струва ми се, че трябва — отвърна Уилямс. — Тук не става въпрос за протокол, тъй като в това положение нямаме представа какъв може да е протоколът. Даже да не е такъв, какъвто твърди, той може да ни даде някаква информация, а до този момент не разполагаме с абсолютно нищо. Няма да го приемем като посланик или официален представител на тези хора. Можем сами да преценим доколко да вярваме на думите му.

Сандбърг сериозно кимна.

— Мисля, че трябва да се срещнем с него.

— Не ми харесва това, че го води представител на пресата — рече министърът на правосъдието. — Те са заинтересована страна и е възможно да ни пробутат свой човек.

— Познавам Том Манинг — отвърна Уилсън. — Както и Моли. Няма да се възползват от ситуацията. Може би щяха да го направят, ако беше съобщил нещо на Моли, но той казал, че щял да обясни единствено на президента.

— Постъпка на всеотдаен гражданин — отбеляза министърът на правосъдието.

— Ако говорите за Манинг и Моли — каза Уилсън, да, така ми се струва. Вашето мнение може да се различава от моето.

— В края на краищата — рече министърът на външните работи, — само от нас зависи дали срещата ни ще е официална, или не. И няма да сме обвързани от онова, което каже, нито от онова, което кажем ние.

— Искам и повече информация за взривяването на тунелите — обади се министърът на отбраната. — Откровено си признавам, че ме безпокоят. Предполагам, че докато от тях излизат хора, всичко е наред. Но какво ще правим, ако започне да излиза нещо друго?

— Какво например? — попита Дъглас.

— Не зная — отвърна Сандбърг.

— Възражението ти наистина ли е сериозно, Райли? — попита президентът министъра на правосъдието.

— Не чак толкова сериозно — каза Дъглас. — Просто реакция на юрист към нещо необичайно.

— В такъв случай смятам — рече президентът, — че трябва да се срещнем с него. — Той погледна Уилсън. Знаеш ли дали има име?

— Мейнард Гейл — отвърна Уилсън. — С него е дъщеря му. Казва се Алис.

Президентът кимна.

— Имате ли време да присъствате, господа? — попита президентът.

Всички кимнаха.

— Ти също, Стив — каза президентът. — Той си е твоя рожба.

Селото беше познало глада, но с това вече бе свършено. Защото по някое време през нощта се случи чудо. Високо в небето точно край селото се отвори дупка й от нея започна да се изсипва постоянен поток жито. Първо го видя глупавото куцо момче, което беше ничие, което просто се скиташе из селото и което не бе наред с ума, както и с тялото. Докато се прокрадваше в нощта — разбира се, доколкото може да се прокрадва човек, който провлачва крака си — и търсеше да отмъкне нещо за ядене, момчето видя зърното да се изсипва от небето под ярката лунна светлина. То се уплаши и понечи да избяга, но гладът не му позволи. Не знаеше какво да прави, но това бе нещо ново и можеше да се окаже за ядене, затова не можеше да избяга. Така че, макар и все още уплашено, хлапето се промъкна напред и накрая, когато видя какво е, се втурна и се хвърли върху натрупалата се купчина. Натъпка устата си, започна да дъвче и да гълта полусдъвканото зърно, като се давеше и кашляше, но продължаваше да се тъпче отново и отново, щом успееше да прочисти гърлото си. Несвикнал с такива количества храна, стомахът му се разбунтува. Момчето се претърколи от купчината, отпусна се на земята и немощно започна да повръща.

Така го завариха по-късно другите и го сритаха настрани — един селянин бе излязъл по малка нужда, видя какво става и извика и съседите. Никой нямаше време за някакво си глуповато сакато момче, което просто се скиташе из селото и не беше ничие.

Хората незабавно се надигнаха и всички заприиждаха с кошници и делви, за да отнесат житото, но то беше много повече, отколкото се събираше в селските хамбари, затова старейшините се събраха и съставиха план. Бяха изкопани ями, в които складираха зърното. Това не бе подходящ начин за съхраняване на хубаво жито, но трябваше да го скрият от чужд поглед и в момента не можеха да измислят друго. Поради настаналата суша в земята нямаше влага, която да развали зърното, и то можеше да остане на сигурно място, докато успееха да измислят друг начин за съхранението му.

Но житото продължаваше да се изсипва от небето, а земята беше спечена и се копаеше трудно, и те не можеха да скрият купчината, която продължаваше да се трупа все по-бързо.

А на сутринта дойдоха войници и като изблъскаха селяните, започнаха да откарват житото с камиони. Чудото продължаваше, зърното се сипеше от небето, но вече не бе толкова скъпоценно, поне не само за селяните, а и за много други хора.