Клифърд Саймък - Децата на нашите деца

Тя неподвижно седеше на стола си — котката спеше, дроздът цвъртеше — изпълнена с онова странно усещане за род, което я беше тласкало през всички тези години и което, при новите обстоятелства, можеше да я отведе още по-нататък.

— Е — каза президентът и се отпусна на стола си, — както стана ясно, след петстотин години Земята е нападната от извънземни същества. Хората от бъдещето не са в състояние да се справят с тях и единствената им възможност е да избягат в миналото. Правилно ли обобщавам разказа ви?

Гейл кимна.

— Да, сър. Съвсем правилно.

— Но какво ще правим сега, след като вече сте тук или поне голяма част от вас? Или не сте имали възможност да планирате нищо?

— Имаме планове — отвърна Гейл, — но ще се нуждаем от известна помощ.

— Искам да зная — попита министърът на правосъдието, — защо сте решили да дойдете при нас? Защо точно в този момент от времето?

— Защото вие притежавате техниката и ресурсите, от които се нуждаем — каза Гейл. — Направихме изключително задълбочено историческо проучване и този конкретен отрязък от времето, плюс минус десет години, като че ли най-много отговаря на целите ни.

— Каква техника имате предвид?

— Техника, с помощта, на която могат да се произвеждат още машини на времето. Разполагаме с плановете, спецификациите и работната ръка. Ще се нуждаем от материали и вашата търпимост…

— Но защо са ви още машини на времето?

— Нямаме намерение да останем тук — отвърна Гейл. — Няма да е честно. Икономиката ви няма да издържи. Но не можехме да останем и в бъдещето. Надявам се, разбирате, че трябваше да избягаме.

— И къде искате, да идете? — попита президентът.

— Далеч назад във времето — каза Гейл. — В средата на миоцена.

— В миоцена ли?

— Това е геологическа епоха. Започнала е приблизително преди около двайсет и пет милиона и е продължила около дванайсет милиона години.

— Но защо в миоцена? Защо преди двайсет и пет милиона години? Защо не преди десет, петдесет или сто милиона?

— Имаме някои съображения — отвърна Гейл. — Опитахме се да разработим плана си колкото можем по-внимателно. Основната причина, предполагам, е, че тревата се е появила за първи път през миоцена. Палеонтолозите смятат, че се е появила в началото на епохата. Те основават твърдението си на развитието на определени зъби при тревопасните от това време. Тревата съдържа абразивни минерали и изхабява зъбите. В резултат тревопасните развиват специални зъби, които растат през целия им живот. Такива зъби би трябвало да притежават същества, които се хранят с трева. Има и свидетелства, че по-сухият климат през миоцена е довел до изместването на горите от огромни, покрити с трева степи, обитавани от големи стада тревопасни. Това, твърдят палеонтолозите, започнало в началото на миоцена преди двайсет и пет милиона години, но ние сме избрали първата си цел преди двайсет милиона години, просто, в случай че учените грешат, макар да не ни се струва вероятно.

— Щом целта ви е миоценът — попита министърът на правосъдието, — защо спирате тук? Предполагам, че вашите времеви тунели, онези, с които сте стигнали тук, биха ви отвели направо там.

— Това е вярно, сър. Но нямахме време. Трябваше да действаме колкото можем по-бързо.

— Какво общо има времето?

— Не можем да се върнем в миоцена без съответните съоръжения, без семена и селскостопански животни. В собственото си време разполагаме с всичко това, разбира се, но щяха да ни трябват седмици, за да го съберем и транспортираме до входовете на тунелите. Стоеше и въпросът за капацитетът им. Всеки уред, чувал със семена и животно щеше да означава повече време, за да прехвърлим хората. Ако разполагахме с достатъчно време и не бяхме изправени пред заплахата от извънземните, щяхме да го направим точно така — щяхме да отидем направо в миоцена. Но това не беше възможно. Чудовищата разбраха, че нещо става, и ние знаехме, че веднага щом открият какво замисляме, ще нападнат входовете на тунелите. Решихме, че трябва да действаме колкото можем по-бързо, за да спасим максимален брой хора. Затова пристигаме тук с празни ръце.

— И очаквате да ви дадем всичко, от което се нуждаете, така ли?

— Райли — тихо каза президентът, — струва ми се, че си малко коравосърдечен. Не сме се стремили, нито пък сме очаквали такова положение, но трябва да се справим с него колкото е възможно по-човечно и по-разумно. Като нация, ние сме помагали и продължаваме да помагаме на други, не толкова облагодетелствани народи. Това е въпрос на външна политика, разбира се, но протегнатата за помощ ръка е и стара американска традиция. Предполагам, че тези хора, които пристигат през тунелите на наша територия, са американци, представители на собствения ни народ, наши собствени потомци и ми се струва, че не би трябвало да ги разочароваме, а да сторим за тях същото, каквото сме правили и за други.