Клифърд Саймък: Есенна земя

— Добър вечер, госпожо — рече тържествено Ренд. — Хубава нощ.

— Няма го — каза старицата. — Не се върна. Отиде си също като другите и не се завърна.

— Стареца ли имате предвид?

— Съседът ни — отвърна тя. — Старецът с бастуна. Не зная как се казва. Никога не съм знаела. И твоето име не зная.

— Казах ви го вече веднъж — рече Ренд, но тя не му обърна внимание.

— Живееше малко по-нагоре от мене — продължаваше старицата, — а аз изобщо не знаех името му. Сигурно и той не знаеше моето. Ние тук сме безименни хора, а да бъдеш безименен е ужасно.

— Аз ще го потърся — каза Ренд. — Може да се е загубил.

— Да, иди и го потърси — рече старицата. — Потърси го на всяка цена. Ще успокои съвестта ти. Ще облекчи чувството ти за вина, но никога няма да го намериш.

Ренд тръгна по пътя, по който старецът винаги минаваше. Беше добил впечатлението, че античният му съсед се разхождаше всеки ден до централния площад и безлюдния търговско-занаятчийски район, обаче не беше сигурен. Никога преди не му се бе струвало толкова важно да разбере ежедневния му маршрут.

Когато стигна площада, Ренд забеляза веднага тъмната фигура върху паважа и позна в нея шапката на стареца, но от него самия нямаше и следа.

Ренд излезе на площада и вдигна шапката. Той внимателно я поогъна тук-там, възвърна формата й и я хвана за периферията, та да не разваля повече фасона й.

Търговската зона дремеше под лунните лъчи. Статуята на безименния човек стърчеше самотно върху пиедестала си в центъра на площада. В началото, когато дойде тук, Ренд се опита да отгатне самоличността на незнайния човек, но не успя. Върху гранитния пиедестал не бе изписана никаква легенда, нямаше никаква бронзова плоча с надпис. Лицето не беше забележително, каменните одежди не намекваха нито за личността, нито за периода. В позата или изражението на каменната фигура нямаше нищо, които да дава някаква информация. Статуята бе очевидно паметник на безименната посредственост.

Като погледна през площада, към търговско-занаятчийския район, Ренд отново бе изненадан, за кой ли път, от внимателно премерената старомодност на заведенията там: бръснарница, обор за гледане на коне, работилница за поправка на велосипеди, магазин за хомоти, бакалия, месарница, ковачница… обаче нямаше гаражи, бензиностанции, пицарии, закусвални. Къщите по тихите улици просто разказваха историята, но тук тя бе особено красноречива. Това селище бе много старо, забравено и отминато от времето — място от някой друг век. Но нещо в него тревожно напомняше, че то е нереално и че умишлено е направено така, та да представлява някакъв участък от миналото.

Ренд поклати глава. Какво му ставаше тази вечер?! През повечето време той сякаш бе напълно готов да приеме селцето такова, каквото изглеждаше, обаче сега бе споходен от тягостни съмнения.

В другия край на площада откри бастуна на стареца. Ако съседът му бе дошъл до тук, разсъждаваше Ренд, то той сигурно бе прекосил площада и бе продължил надолу по улицата, минавайки близо до мястото, където бе оставил бастуна си. Но защо бе оставил бастуна си? Първо шапката му, а сега — бастуна! Какво се бе случило?

Ренд се огледа наоколо, очаквайки да долови някакво движение, някаква блуждаеща сянка в периферията на площада. Нямаше нищо. Ако преди се бе случило нещо, то сега нямаше и следа.

Вървейки по улицата, по която евентуално бе минал неговият съсед, Ренд напредваше много внимателно и нащрек, оглеждайки се за някакви сенки през цялото време. Сенките го подлъгваха, наподобяваха сгушени хора, които биха могли да бъдат и паднали на земята старци, но не бяха. Десетина пъти Ренд замръзваше на мястото си, когато си мислеше, че е открил някакво раздвижване, но във всички тези случаи се оказваше, че движещата се сянка е илюзия.

В края на селото улицата прекъсваше, продължавайки по-нататък като пътека. Ренд се поколеба, мъчейки се да планира действията си. Старецът бе изгубил шапката и бастуна си и местата, където ги бе изгубил показваха, че той бе възнамерявал да отиде до края на улицата, по която вървеше Ренд. Ако бе дошъл по улицата до тук, то той вероятно бе продължил и по пътеката, извън селото, бягайки навярно от нещо в самото село.

Нямаше как да е сигурен, мислеше си Ренд. Ала той бе тук и можеше поне за малко да повърви нататък. Старецът навярно бе там някъде — изтощен, сигурно ужасно изплашен, или може би паднал в канавката и нуждаещ се от помощ.

Ренд продължи упорито да напредва. Отначало пътят ясно се открояваше, но после, когато започна да се вие покрай скалите, огрени от лунните лъчи, той се превърна в едва забележима пътечка. Един подплашен заек заподскача из тревата. Някъде в далечината зловещо забуха кукумявка. Появи се мразовит западен ветрец, а с него и чувството за самота и за безбрежна пустош, населена само със зайци, кукумявки и леден вятър.