Клифърд Саймък: Есенна земя

— Оръжие ли?! Защо ми е?

— Тази вечер ти доста се разтревожи. Може да се почувстваш по-спокоен и сигурен с оръжие в ръка… пистолет в кобура на кожен колан, опасал хълбоците ти.

Ренд се поколеба. Не долови ли той подигравателни нотки в гласа на Млекаря?

— Или кръст?

— Кръст ли?!

— Разпятие… символ…

— Не — отвърна Ренд. — Не ми трябва кръст.

— Може би някоя философска книга.

— Не! — кресна му Ренд. — Аз оставих всичко това. Ние се опитвахме да използваме всички тези неща, разчитахме на тях, ала те се оказаха безполезни и сега…

Той замълча, защото не това искаше да каже, ако изобщо бе възнамерявал да каже нещо. Беше нещо, за което дори не бе мислил преди… като че ли някой, скрит вътре в него, говореше с неговия глас.

— Или може би някаква валута?

— Ти ми се подиграваш — рече с горчивина Ренд, — а нямаш право…

— Просто споменавам някои неща — каза Млекарят, — на които човешката раса разчита…

— Обясни ми едно нещо — рече Ренд, — толкова просто, колкото можеш: има ли начин да се върна?

— Да се върнеш там, откъдето дойде ли?

— Да — отвърна Ренд. — Точно това имам предвид.

— Няма къде да се върнеш — отговори му Млекарят. — Всеки, който дойде тук, вече няма къде да се върне.

— Но старецът си отиде. Той носеше черна, филцова шапка и бастун. Беше ги изпуснал и аз ги намерих.

— Старецът не се е върнал, а е продължил напред, но не ме питай къде, защото не зная.

— Но ти си част от всичко това!

— Аз съм смирен слуга. Имам работа, която трябва да върша и се старая да я върша добре. Грижа се за нашите гости по възможно най-добрия начин. Но идва време, когато всеки един от тях ни напуска. Подозирам, че това място тук е междинна спирка, по пътя за някъде другаде.

— Място, където човек се подготвя — обади се Ренд.

— Какво искаш да кажеш? — попита Млекарят.

— Не зная точно — отвърна Ренд. — Не мислех да го казвам.

„За втори път днес“, мина през ума му. „За втори път казвам нещо, което не съм мислил“.

— Има една успокояваща мисъл, свързана с това село — рече Млекарят. — Една много хубава черта, която трябва да помниш — тук никога нищо не се случва.

Той слезе от верандата и застана на пътеката.

— Каза ми за стареца — продължаваше Млекарят, — но не е само той. Старата дама също ни напусна. И двамата доста бяха просрочили времето си.

— Искаш да кажеш, че съм съвсем сам тук?

Млекарят, който бе тръгнал вече надолу по пътеката, изведнъж спря и се обърна.

— Ще дойдат и други. Винаги идват и други.

Какво беше казал Стърлинг за хората, които надскачали капацитета на мозъците си? Ренд се опита да си спомни думите, ала сега, когато бе така развълнуван, той ги бе забравил. Но ако в това беше цялата работа и Стърлинг бе прав (без значение какви думи бе използвал), нямаше ли човекът нужда от място като това, където нищо не се случваше, луната винаги бе пълна и времето бе направило засечка на есента?

И изведнъж друга мисъл нахлу в съзнанието му. Ренд рязко се обърна и извика към Млекаря, обзет внезапно от паника:

— Но тези другите! Те ще говорят ли с мене?! Ще зная ли имената им?!

Млекарят бе стигнал вече до портата и като че ли не го чу.

Луната бе по-бледа от преди. На изток небето просветляваше. Щеше да се пукне зората на още един небивал, есенен ден.

Ренд заобиколи къщата. Качи се по стълбата, която водеше към верандата, седна на стола и зачака идването на другите.

© 1971 Клифърд Саймък

© Вилиана Данова, превод от английски

Clifford Simak

The Autumn Land, 1971

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/990]

Последна редакция: 2006-08-10 20:34:38

4-ти юли (Б. пр.)

Тук навярно от Sterling (англ.) — ценен, истински, сигурен, верен. (Б. пр.)