Клифърд Саймък: Заложници в Рая

— Б. Дж. — каза Лейн — Мисля, че Дан до известна степен има право. Мисля, че…

— Аз пък не мисля — развика се Б. Дж. — Ние не трябва да спираме нищо. В нищо не трябва да се бъркаме. Нищо не трябва да ограничаваме и цензурираме! И без това ни обвиняват, че се опитваме да ръководим света. Говори се, че…

— Б. Дж. — гневно възрази Фрост — Безсмислено е да твърдим и да се правим, че Вечният Център не ръководи тази Земя. Вярно, все още има нации, правителства, но света притежаваме ние. Всички инвестиции са в наши ръце. Ние притежаваме всичките крупни предприятия, всички блага и…

— Мога да оспоря това — ревна Б. Дж.

— Разбира се, че можеш! Това не е наш капитал. Това са само пари, които са ни поверени. Но ние ръководим тези пари, ние решаваме как и в какво да ги влагаме и никой не може да ни държи сметка за това.

— Струва ми се — каза с неудобство Лейн, — че малко се отклонихме и увлякохме.

— А аз мисля, че точно ти направи това — каза Фрост с лек укор. — За случая не мога да кажа, Маркус, но ти никога през живота си не си правил нещо без да го обмислиш ей тъй, безцелно.

— Маркус, убеден съм, помоли за помощ, за съдействие — каза Лейн опитвайки се да успокои ситуацията — Що се касае до мен, аз съм склонен да му съдействам.

— Аз пък не съм — каза Фрост. — Аз няма да съдействам на човек, който умишлено идва тук и при свършен факт ме кара да върша работа, която е била вършена много преди аз да поема ръководството и е била ръководена, тъй както аз съм я ръководил, с необходимата секретност…

— Това не ми харесва, Дан — каза му Б. Дж.

— Знаех, че няма да ви хареса — каза Фрост — Вие сте, извинете за израза, Вие сте нашия първи човек, не ми се искаше да ви отегчавам…

— Ти знаеше ли? — Б. Дж. запита Лейн.

Лейн кимна в знак на съгласие.

— Да. Финансовия отдел трябваше да набавя сумите. И Маркус знаеше, защото на него работата му е да знае всичко. Но само ние тримата и никой друг. Прощавайте, сър.

— По-късно ще поговоря за това с вас тримата. Моето мнение винаги е било и продължава да бъде, че при нас нещата, делата ни трябва да бъдат прозрачни и открити. Нашия тръст е свещен и уважаван. Тази организация е поддържала този тръст в продължение на много години и винаги сме го поддържали и ръководили с чест и достойнство. Ще дойде време, когато ще трябва да дадем отчет пред всичките тези хора, които очакват деня към който сме се устремили и за който работим. И когато този ден дойде, надявам се, ще можем да отворим не само сметководните книги, но и сърцата си, за да види целия свят…

Б. Дж. се впусна в любимата си тема. По нея той можеше да говори с часове.

Напевното каканижене продължи безспирно.

Фрост погледна към Епълтън, който свит на стола си начумерено гледаше говорещите.

И така, не стана значи — помисли си Фрост. Не стана така, както ти искаше. Дойде тук уверен и нахакан. Довери ми се и получи моята подкрепа, но не заработи както трябва. Ще ми се да знам какво се крие зад тебе и защо се опита да ме замесиш.

Защото между него и Маркус никога не бе имало скарване и лоши отношения. Не би могло да се каже, че той е приятел на Маркус, защото Маркус Епълтън нямаше приятели. Но те бяха, ако не приятели, то колеги, които се уважаваха.

Нещо ставаше, помисли си той, нещо скрито, невидимо. Нещо, някъде, което той не беше доловил и забелязал. Защото ако не ставаше нещо, защо Епълтън трябваше да го съсипва? Той отново се заслуша в думите на Б. Дж.

— Ето защо, казвам аз, трябва да направим всичко и да намерим Мона Кямпбъл. Тя може би държи нещо, което ни трябва, нещо от което сме имали нужда през всичките тези години.

Спря и въпросително огледа насядалите около масата. Не проговори никой.

Б. Дж. удари с молива по масата.

— Това е всичко — каза той.

— Ами както виждате, това е положението — каза дребната старица на завеждащия погребалното бюро. — На нас двамата не ни остават много години, макар че здравословно се държим.

Старика развеселен удари с тръстиковия си бастун по пода и се изкикоти.

— Това е цялата работа, — каза той. — Със здравето сме доста добре. Спокойно можем да изкараме и двамата още 20 години.

— И не пропускаме случай да се радваме на доброто здраве — каза дребната бабка. — Целия живот на Джеймс премина в упорит труд. През целия си живот се свивахме и пестяхме. Сега вече той не може да работи и само си седим и си почиваме. Времето ни минава в приказки, гостувания и разни такива. Но финансите ни се топят всеки божи ден. Изяждаме това, което сме спестили. Взимаме, а не притуряме.