Клифърд Саймък - Избор на богове

— Те са били на други планети — каза Джон. — Открили са местонахождението на Земята и един разузнавателен кораб идва насам. Много скоро може да пристигне.

Стенли видимо се бореше със себе си. Когато накрая проговори, бе си върнал предишния тон.

— Сигурни ли сте в това?

— Абсолютно сигурни — отвърна Джон.

— Питате дали ще сме доволни? — изгледа го Стенли. — Не мисля, че ще бъдем.

— Но нали каза…

— Така беше в началото. Преди пет хиляди години. Неизбежно е да не са настъпили промени през един толкова дълъг период. Вие ни наричате машини и предполагам, че сме машини. Но за пет хиляди години дори една машина може да се промени. Не като механика, разбира се. Но вие ни направихте машини с мозък, а мозъкът търпи развитие. Гледните точки се променят. Могат да се появят нови ценности. Някога работехме за човека. Това бе целта и смисълът на живота ни. Ако имахме избор, нямаше да променим нещата. Ние получавахме удовлетворение от нашата служба. Бяхме създадени така, че да сме доволни от живота си, отдаден в служба на човека. Лоялността беше израз на нашата любов към човешката раса и ние не искахме награда за нея, защото тя просто бе вградена в нас.

— Но сега — намеси се Езекия, — вие работите за себе си.

— Ти можеш да го разбереш, Езекия. И ти, и твоите приятели също работите за себе си.

— Не — рече Езекия — Ние още работим за човека.

Стенли не обърна внимание на думите му.

— В началото се чувствахме объркани и изоставени. Не въобще, а всеки един от нас поотделно. Защото никога не сме били общност, народ. Не е имало УниеФ. Просто всеки от нас вършеше, каквото се очакваше от него, за каквото бе конструиран и бе щастлив от това. Нямахме свой собствен живот и мисля, че точно това ни хвърли в паника, когато хората изчезнаха. Защото внезапно всеки от нас откри, че има собствен живот, че може да живее без своя човешки господар и че все още може да функционира, стига да има какво да върши. Много от нас останаха за известно време, в някои случаи и доста дълго, в старите домакинства, извършвайки задачите, за които бяха програмирани — сякаш хората просто бяха заминали на пътешествие и щяха да се върнат скоро. Макар че и най-глупавите от нас, мисля, разбираха, че случаят е друг, защото не само нашите господари, а всички хора бяха заминали и това бе най-странното, защото никога по-рано те не бяха заминавали всички едновременно. Мисля дори че повечето от нас веднага схванахме какво се е случило, но продължавахме да се преструваме, че не е така, че след време хората ще се върнат у дома и, верни на предназначението си, продължавахме да си вършим работата, която вече не беше същинска работа, а лишени от смисъл движения. С времето се отказахме да се преструваме, но не всички отведнъж, разбира се. Най-напред неколцина, по-късно и други, а накрая всички. Втурнахме се да търсим нови господари, работа, която да не е безсмислена. Не открихме човешки същества, но открихме себе си, открихме се един друг. Разговаряхме, съставихме си краткосрочни планове за действие, като се консултирахме с други от нашия вид. В началото търсехме хора, а накрая, когато разбрахме, че хората просто са изчезнали и няма кой да ни наеме на работа — защото вашите хора, господин Джейсън, си имаха роботи, вашите хора, господин Червен облак, не ни искаха, а малката група хора, далеч на запад, по крайбрежието, се плашеха от всичко, дори и от нас, когато се опитвахме да им помогнем…

Червения облак погледна многозначително Джейсън.

— Това ще е племето, от което е вашият странник. От какво казва той, че се страхуват? От Черния скитник, нали?

— Те са били земеделци — отвърна Джейсън. — Той не употреби тази дума, може би не я знае, но от това, което ми каза, става ясно, че обработват земята. Земеделци, които постоянно са на полето, засяват, отглеждат и събират реколтата. Смазани от бедност, живеейки ден за ден, свързани толкова силно със земята, че самите те са заприличали на пръст. Те нямали роботи, разбира се. Може и да са виждали роботи отдалече, но навярно не са проумели какво представляват. Невежеството им ги е карало да се страхуват от тях.

— Те бягаха от нас — каза Стенли. — Не от мен, аз не съм бил там, но от събратята ми. Опитахме се да ги накараме да разберат, но те продължаваха да бягат от нас. А ние изобщо нямахме желание да ги плашим.

— Какво си мислиш, че са видели? — попита Червения облак. — Този техен Черен скитник…

— Сигурно нищо — каза Джейсън. — Той е бил, както подозирам, тема за дълго битуващ фолклор. Вероятно са били суеверни. За хора като тях суеверието е вид забавление и може би надежда…