Клифърд Саймък - Междинна станция

Погледна си часовника и видя, че е спал по-дълго, отколкото предполагаше. Почти беше време да излиза на всекидневната си разходка.

Сложи тигана на печката и отмери с лъжицата една бучка масло. Изчака маслото да се разтопи и тогава чукна яйцата.

Днес пък, помисли си той, може и да не изляза на разходка. Това щеше да е първият случай, когато пропускаше разходката си, като се изключат онези един-два пъти, когато навън бушуваше буря. Но това, че досега винаги го бе правил, каза си той предизвикателно, не бе достатъчно основание да го прави винаги. Просто щеше да пропусне тази разходка, а по-късно щеше да излезе да си прибере пощата. Можеше да използва времето, за да отхвърли всичката работа, която не успя да свърши вчера. Вестниците все още бяха струпани върху масата, в очакване на бъдат прочетени. Все още не бе попълнил дневника си, а това щеше да отнеме много време, защото най-подробно и точно трябваше да опише онова, което се бе случило, а доста неща се бяха случили вчера.

Още от деня на откриването на станцията за него бе станало закон никога да не претупва работата си по дневника. Понякога се случваше да закъснява с вписването на всички факти, но това, че закъснява или че има много работа, досега никога не бе ставало причина да съкрати дори една дума от онова, което смяташе, че трябва да запише, за да е казал всичко, което имаше да казва.

Инок отправи поглед към отсрещната стена с подредените по рафтовете дълги редици дневници и си представи — с гордост и задоволство — колко е богата и пълна информацията в тях. Между кориците на тези томове се намираха записките му от почти век насам и досега не бе прескочил нито един ден, без да го опише.

Това беше неговото наследство, помисли си той, неговият дар за човечеството. Това беше неговата лепта, която щеше да му даде право да се завърне при човешкия род. Тук беше всичко, което бе видял и чул, и мислил по време на почти стогодишното си общуване с извънземните народи на галактиката.

Докато погледът му се разхождаше по дългите редици дневници, въпросите, които бе отпъдил настрана, отново го връхлетяха и този път нямаше как да ги отхвърли. Бе успял да ги държи на разстояние известно време, колкото да даде възможност на главата си да се избистри, тялото му да се посъживи. Но сега престана да се съпротивлява. Прие ги, защото нямаше как да ги избегне.

Изсипа яйцата от тигана в приготвената от по-рано чиния. Донесе кафеварката и седна да закусва.

Отново погледна часовника си.

Все още имаше време да направи всекидневната си обиколка.

Луис го чакаше при извора.

Инок го забеляза още отдалече и усети как у него се надига гняв при мисълта, че може би го чака, за да му каже, че не е успял да уреди връщането на тялото на Сияйния, че нещо се е случило, че е срещнал непредвидени трудности.

И сега, докато тези мисли минаваха през главата му, си спомни как предишната вечер бе заплашил да убие всеки, който се опита да попречи на връщането на тялото. Може би, каза си той, не постъпи много умно, като ги изприказва тези приказки. Запита се дали изобщо е способен да убие човек. Нямаше да му е за пръв път, но онова беше много отдавна и тогава въпросът опираше до това, дали да убие, или да бъде убит.

За миг затвори очи и още веднъж видя онзи склон и дългата верига от войници в подножието, видя ги как настъпват сред облаците дим и си даде сметка, че тези мъже се катерят нагоре по склона с една-единствена цел — да убият него и неговите другари, които се намираха на върха на склона.

Това също не беше първата му среща със смъртта, нито пък щеше да бъде последната, но всички онези години, през които бе убивал, в последна сметка се свеждаха до този един-единствен миг — не до онова, което последва, а до този дълъг и ужасен миг, в който видя как войнишките вериги целенасочено крачат нагоре по склона, за да го убият.

Тъкмо в този момент бе прозрял цялото безумие на войната: нелепия й повод, който след време съвсем се обезсмисляше; сляпата омраза, която трябваше да се подхранва дълго след като е забравен случаят, породил тази омраза; пълният абсурд на това, че, убивайки или причинявайки мъка, един човек може да докаже правотата си или да отстоява принципите си.

Някъде в далечното си минало, помисли си той, в началото на своята история, човешкият род бе възприел едно безумие като свой принцип и упорито го прилагаше, а днес беше готов в името на това превърнало се в принцип безумие, ако не да се самоунищожи, то поне да погуби всички онези ценности, материални и духовни, които бе изграждал в продължение на много изпълнени с труд столетия и които олицетворяваха човешката му природа.