Анджей Сапковски - Последното желание

Гералт се напрегна, концентрира цялата си воля, стиснал до болка зъби. Безуспешно. Стоеше като парализиран, внезапно превърнал се в каменна статуя, в забит в земята стълб. Без да може да помръдне дори пръстите в обувката си.

— Знаех, че ще успееш да парираш магията, ако бъде хвърлена открито — каза Йенефер. — Освен това бях наясно, че преди да предприемеш каквото и да било, ще се опиташ да ме предразположиш с красноречието си. Докато дрънкаше, надвисналото над теб заклинание действаше и лека-полека те пречупваше. Сега можеш само да говориш. Но вече няма нужда да се напъваш да ми се харесаш. Знам, че си сладкодумен. Затова се спри, само ще развалиш ефекта от казаното досега!

— Хиреадан… — с мъка рече Гералт, все още опитвайки се да се пребори с магическата парализа. — Хиреадан ще разбере, че си замислила нещо. Бързо ще схване, всеки момент ще заподозре, защото ти няма доверие. При това от самото начало…

Магьосницата направи плавен жест с ръка. Стените на стаята се замъглиха и придобиха еднообразен мътносивкав цвят. Изчезнаха вратите, изчезнаха прозорците, та дори и прашните пердета и оплютите от мухите картини по стените.

— И какво ако Хиреадан се усети? — зловещо се намръщи тя. — Ще хукне да помага? През моята бариера няма минаване. Обаче те уверявам, че елфът няма да хукне наникъде, с нищо няма да ми навреди. С нищо. Защото е очарован от мен. Не, работата не е в никакви магически похвати, научени от дебелите книги, не съм го омагьосвала. Този глупак се влюби в мен. Ти не знаеше ли? Та той дори искаше да извика Беау на дуел, представяш ли си? Елф, ама ревнивец. Това не се среща често. Не случайно избрах тази къща, Гералт.

— Беау Берант, Хиреадан, Ердил, Лютичето. Ти наистина избираш най-късия път до целта. Но от мен няма да успееш да се възползваш, Йенефер.

— Ще се възползвам, бъди сигурен. — Магьосницата стана от леглото и тръгна към него, като грижливо заобикаляше изографисаните на пода знаци. — Нали ти казах, че ми дължиш нещо за лечението на поета? Нищо работа, искам ти само дребна услуга. След това, което съм намислила, веднага ще изчезна от Ринда, обаче тук има неколцина, няколко… нека ги наречем неуредени дългове. Обещала съм това-онова на някои хора, пък аз винаги изпълнявам обещанията си. И понеже няма да смогна да направя това лично, ти ще ги изпълниш.

Той се бореше, бореше се с всичка сила. Напразно.

— Не се съпротивлявай, вещерю — усмихна се тя ехидно. — Няма смисъл. Имаш силна воля и добри съпротивителни сили срещу магия, но не можеш да се бориш срещу моите заклинания. И не ме разсмивай. Зарежи опитите да ме покориш с демонстрации на непоклатимо и гордо мъжество. Единствено на тебе ти се струва, че си непоклатим и горд. Заради приятеля си би направил всичко и без вълшебство, би платил всяка цена, би целувал обувките ми. Пък и нещо друго, ако ми беше хрумнало да се развличам. — Той мълчеше. Йенефер стоеше и се подсмихваше, а пръстите й палаво се разхождаха по звездата от обсидан, обсипана с елмази, която красеше лентата на шията й.

— Още в спалнята на Беау, когато разменихме с теб няколко думи, разбрах що за стока си — продължи монолога си тя. — И разбрах как точно ще те накарам да платиш. В Ринда всеки би могъл да уреди вместо мен моите дългове, да речем Хиреадан. Но ти ще го направиш, защото си длъжен да ми платиш. За престореното високомерие, за каменното изражение и за сарказма. За увереността ти, че можеш да стоиш лице в лице с Йенефер от Венгерберг и да я смяташ за самовлюбена проста и пресметлива вещица, като същевременно се пулиш в сапунисаните й цици. Плащай, Гералт от Ривия!

Тя се вкопчи с две ръце в косите му и жадно впи устни в неговите, като вампир. Медальонът на шията на вещера бясно се задърпа. Гералт изпита чувството, че верижката се скъсява и стиска гърлото му като примка. Теменужените очи на магьосницата изчезнаха и той потъна в мрака…

Гералт стоеше на колене. Йенефер му говореше с благ, нежен глас.

— Запомни ли?

— Да, госпожо.

Това беше собственият му глас.

— Тогава върви и изпълни поръчението ми.

— Слушам, госпожо.

— Можеш да ми целунеш ръка.

— Благодаря, госпожо.

Той запълзя към нея, както си беше на колене. В главата му бръмчаха десетки хиляди пчели. От ръката й струеше аромат на люляк и касис… Блясък. Мрак.

Перила, стъпала. Лицето на Хиреадан.

— Гералт! Какво ти е? Къде отиваш?

— Трябва… — изрече собственият му глас. — Трябва да вървя…

— О, богове! Вижте очите му!