Анджей Сапковски - Последното желание

Гералт се озова с три скока до главата и я посече със сребърния меч в посока от ухото към средата на лицето. Въздухът засвистя, главата запуши и рязко наедря, удвоявайки размера си. Страховитата уста също се уголеми значително, отвори се, изщрака с челюсти и от нея се чу писък, след което лапите придърпаха съпротивяващия се поет и го притиснаха към земята.

Вещерът направи с пръсти Знака Аард и насочи към главата цялата енергия, която бе успял да концентрира. Енергията се превърна в ослепителен лъч и удари право в целта. Разнесе се такъв гръм, че на Гералт му забучаха ушите, а върбите зашумяха от ударната вълна. Чудовището изръмжа и се изду още повече, но пусна поета. Изви се нагоре, направи кръгче и отлетя към водната повърхност, размахвайки лапи.

Вещерът се хвърли да издърпа проснатия на земята бард и в същия миг пръстите му напипаха нещо кръгло, засипано с пясък.

Това беше месингов печат със знака на пречупен кръст и с деветолъчка.

Увисналата над реката глава вече беше нараснала колкото копа сено, а зейналата пищяща паст наподобяваше вратник на обор със средна големина. Чудовището изпъна лапи и атакува.

Като не знаеше какво да направи, Гералт стисна печата в юмрук, изпъна ръка към нападателя и изкрещя краткото заклинание за прогонване на зли духове, на което го беше научила навремето една жрица. За пръв път прибягваше към тази формула, защото принципно не вярваше в суеверия. Ефектът надмина всичките му очаквания.

Печатът изсъска, нажежи се и опари дланта му. Гигантската глава замръзна над водата. Повися така минута-две, после нададе вой, заръмжа и се превърна в пулсиращо кълбо дим, в огромен, вихрено въртящ се облак. Изстреля се с писък шеметно нагоре по течението на реката, чертаейки по водната повърхност ситно надиплена ивица. След броени секунди се изгуби в далечината, а водата още известно време донасяше ехото на постепенно стихващия й вой.

Вещерът се приведе към поета, който беше коленичил на пясъка.

— Лютиче? Жив ли си? Лютиче, какво ти е, по дяволите?

Поетът заклати глава, размаха ръце и отвори уста да изкрещи. Гералт се намръщи и примижа — Лютичето беше надарен с добре школуван звучен тенор, който при силна уплаха можеше да достигне невероятна височина. Ала от гърлото на барда се отрони само тихо хриптене.

— Лютиче? Какво ти е? Не мълчи де!

— Кхх… ъъъ… кх-учи син!

— Боли ли те? Как си, Лютиче?

— Кхх… кх-учи син…

— Млъкни. Ако всичко е наред, кимни с глава.

Лютичето се намръщи, кимна с голямо усилие, извъртя се на хълбок и тутакси повърна кръв.

Гералт изруга.

— О, богове! — Стражът отстъпи назад и отпусна фенера. — Какво му е?

— Пусни ни да минем, добри човече — каза тихо вещерът, придържайки свилия се върху седлото поет. — Спешно е, сам виждаш.

— Виждам — отвърна стражът и преглътна, загледан в бледото лице на поета и в оплесканата му със съсирена кръв брадичка. — Ранен ли е? Зле изглежда.

— Бързам — настоя отново Гералт. — От съмване пътуваме. Моля ви, пуснете ни да влезем.

— Не можем — обади се другият страж. — Минаването през портите е разрешено само от изгрев до залез слънце. През нощта не може. Заповед. Важи за всички, освен за онези, които носят знака на краля или на кмета. Е, и на велможи със собствен герб.

Лютичето изхриптя, сгърчи се още повече, опря чело в гривата на коня и се разтресе, опитвайки се да повърне, макар че вече нямаше какво. По шията на коня, изпъстрена със засъхнали дири от предишните такива усилия, се стече тънка струйка.

— Хора — изрече Гералт с цялото спокойствие, на което беше способен, — виждате колко му е зле. Трябва ми някой, който да го излекува. Пуснете ни, много ви се моля.

— Хич не ми се молете. — Стражът се подпря на алебардата. — Заповедта си е заповед. Ще ви пусна, а после мен ще ме вържат за позорния стълб и ще ме изгонят от стражата. С какво ще храня тогава децата? Не, господа, не може. Свалете приятеля си от коня и го заведете в стражевата кула до крепостната стена. Там има една стаичка. Ще го превържем и ако му е писано, ще устиска до изгрев слънце. Още малко остава дотогава.

— Превръзката няма да свърши работа — процеди през зъби вещерът. — Има нужда от знахар, жрец, добър лечител…

— Все едно, няма да намерите такъв по нощите — вметна вторият страж. — Можем да направим за вас само това, за да не стърчите пред портите до изгрев. В стаята е топло, има къде да полегне раненият и ще му е по-добре, отколкото на седлото. Хайде да го свалим от коня.