Казах, че бе деветнайсетгодишен.
Завинаги, завинаги , това бе най-хубавото. Цял ден пред телетипа чуваше музиката едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем завинаги, завинаги и завинаги, и момичето, и музиката, и дома, който щяха да имат, и всичко заедно. И дълго време вярваше, че тази надежда не може да не се сбъдне.
Сега вече стигам до истината. Не мога да си разреша да измислям.
През август, септември и октомври, поради нещо неуловимо, въздушно, ако щете, всичко се сля точно и сигурно в едно чудесно цяло — мелодия и контрапункт, а мечтата за вечността вече не изглеждаше фантастична.
Искаха къщата. Искаха я отчаяно. Август, септември, октомври. Искаха се отчаяно. И така нататък.
Нещата се променят. Променят се неуловимо, безшумно, странно. Всичко до известен момент е така: после, като погледнеш пак, всичко се е променило и вече е станало иначе : ситуацията е инаква, кръвта в жилите инаква, земята инаква, и същността на живота инаква. Нищо не можеш да направиш. Само изкуството е неизменно и вечно, на него винаги можеш да разчиташ.
Не бяха се скарали. Нито пък момичето се разболя и умря. Не избяга с друг млад мъж или с някой богат старец.
Просто мелодията неочаквано замлъкна, контрапунктът замря. Бе ноември.
Често като седях в къщи, се мъчех да разбера защо стана така с нас. Заради къщата? Смешно. Как изобщо можех да имам къща при моята заплата? Заради чувството, че съм загубен? Глупости. Абсолютни глупости. Разхождах се из стаята напред-назад, пушех цигара след цигара и се опитвах да си обясня внезапното срутване на кулата, която си бяхме изградили. Мъчех се да разбера защо вече не искахме да се разхождаме извън града. Не само тя. Самият аз бях престанал да й говоря за къщата. Самият аз вече не чувах мелодията; безмълвието внезапно се бе възвърнало и отново се загубих в него, но сега без желание да се върна към себе си. Карай да върви, си казвах. Да става каквото ще. И така нататък.
През зимата се виждаха все по-рядко и през март изведнъж той разбра, че цялата работа е нещо вече отминало, мъртво.
С нея стана нещо. Остана без работа. Премести се на друг адрес, в друг град — къде, той не разбра. Загуби й следите.
През юни и с него стана нещо.
Един следобед, както седях и работех на телетипа, внезапно чух пасажа едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем отривисто, видях лицето й и пейзажа на очите й, дочух смеха й едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем и както работех на машината, всичко почна да се възвръща в мен тъй, както бе през лятото — музиката и споменът за това момиче, и възкръсналият дом, който щяхме да имаме, всичко бе като истина, като действителност; и почнах отново да се чувствам загубен, объркан, разстроен.
Вечерта пусна мелодията, но я слуша само веднъж, защото очите му се напълниха със сълзи. Бе се присмивал на сълзите, но повече не посмя да пусне плочата. Наистина всичко бе чудесно, помисли си. Музиката, момичето и домът бяха добили за него еднакво значение и това бе чудесно.
А на следния ден се опитах да я открия. Стана съвсем неволно. Тръгнах да се поразходя и докато се усетя, озовах се на стария й адрес. Попитах хората, които сега живееха там, дали не знаят къде е заминала. Не знаеха. Скитах до един през нощта. Мелодията отново се възвръщаше в мен и почнах все по-често да я чувам.
Седнеше ли да работи на телетипа, почваше да му се струва, че мелодията блика от машината — едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем . Всяка неделя се улавяше, че моли машината да му я върне отново. Беше нелепо. Знаеше, че тя вече не е тук и все пак се хващаше да чака от машината някогашния й поздрав здравей, здравей, здравей . Нелепо беше. Абсолютно.
Така и не бе научил кой знае колко за нея. Знаеше как се казва и какво означава за него, но нищо повече.
А музиката се появяваше отново и отново.
Един следобед стана от телетипа и съблече работните си дрехи. Беше малко след два часа, но той заряза работата и си взе парите. Стига вече благоденствие, си каза. Отиде си в квартирата и събра в куфара всичко, което искаше да вземе със себе си.
Грамофона и плочите подари на мисиз Либиг, хазяйката. Грамофонът е стар, каза й, и от време на време стърже, особено като пуснете нещо от Бетховен. Но все пак работи. Плочите не са много. Има някои прилични парчета, но повечето са монотонен джаз. Докато говореше с хазяйката, усещаше в себе си музиката и просто го заболя да остави в чужда къща грамофона и плочите, но бе сигурен, че вече няма нужда от тях.
Читать дальше