Уилям Сароян - Пало

Изпълнен до смърт с досада, раздразнен от спирачките, които нещо не бяха в ред — изглежда имаше по-сериозна повреда, която щеше да струва много пари, много повече от сумата, която с толкова главоболия изкарваше напоследък, ядосан, защото чистачките на предното стъкло не ги биваше, а насрещните коли караха на дълги светлини, макар и положително да знаеха, че трябва да пускат късите — от всичко това колата непрекъснато поднасяше по стръмнините и завоите на двупосочното шосе, той не виждаше, просто не можеше да види външната бяла линия на пътя.

Радиото, което обикновено го развличаше, сега не можеше да му помогне, макар че тази станция предаваше хубава музика от шест и половина сутрин до полунощ — защото тъкмо сега имаше половинчасова програма за децата.

На всичко отгоре вече закъсняваше. Беше се уговорил да се срещне с Док в службата в шест и половина, а вече бе почти толкова. Вратът му близо до тила гореше, чувстваше се изтощен. Особено силно го изморяваше взирането през заскреженото стъкло, през което почти нищо не се виждаше.

Свърна встрани от пътя и спря. Измъкна иззад преградката кърпа за лице, която употребяваше вместо гюдерия, изтри стъклото отвътре, после излезе на дъжда и го забърса и отвън, додето стана идеално чисто. Но още нетръгнал, то отново се замъгли. Би трябвало да се изсмее в очите на „Дженеръл мотърз“ или който и да е там за неспособността им да направят стъкла с добра видимост и в дъжд. Намали скоростта от четирийсет мили на трийсет, запали цигара и се заслуша в англичанина, който говореше по радиото на децата.

„Англичанинът, който въобще не познава децата си — помисли си той, — който дори не ги вижда, ги обича най-силно и най-добре ги разбира.“

Англичанинът по радиото приказваше на децата с чистия си открит английски глас.

Те всички бяха хора, всеки един от тях. Виждал бе стотици хиляди такива в Лондон и всеки от тях, мъж или жена, имаше характер и свой собствен път, говореше и мислеше по свой собствен начин, имаше свой собствен мирис, но преди всичко — имаше собствено чувство за хумор и се смееше по свой начин. Те винаги спореха помежду си и винаги някой казваше на другия: „Да сложиш кутията там? На главата ти да я сложа аз, там й е мястото!“ Ето и тоя тук, очароваше децата по една радиостанция, отстояща на шест хиляди мили от Лондон с гласа си от грамофонна плоча, произведена в Англия. При това детската програма се водеше от специален говорител, също някакъв англичанин, който неизменно завършваше с думите „Лека нощ, деца, на-вся-къ-де!“, сбогувайки се твърде неохотно, за да бъде весело.

Навсякъде? Надали и пет-шест деца слушаха програмата, тъй като радиостанцията бе почти неизвестна.

И все пак не бяха ли англичаните по-добри от повечето хора? Не бяха ли с най-силно чувство за хумор? Не откриваха ли най-смешното дори в шепата пари? При това никой от тях нямаше достатъчно за нещо повече от личен блясък. Не бяха ли всички те лордове и лейди, на което се смееха, защото това просто нямаше никакво значение?

Гледай го! — още един смахнат с дълги светлини, засвистял с колата си по височините и завоите с шейсет мили в час.

Американците сами по себе си не са лоши хора, само дето обичат всеки уикенд бясно да шофират колите си, излъсквани преди това с часове, да свистят в дъжда и мрака, като че ли имат къде да отидат и какво да правят там; само дето всички са скучни, еднообразни, всъщност дори глуповати, малко дразнещи, когато се очаква да са улегнали, при това повечето от тях са завършили университет, а всички тъй си приличат, толкова са жизнерадостни, но равнодушни към всичко, освен към самите себе си, макар и готови да се усмихнат и сърдечни в приятелството.

Тръгнал бе към градчето, защото на лист хартия с името си бе вложил пари, свързани с една къща, която трябваше да види още веднъж. Нямаше да си прави този труд, ако и без това не трябваше да се отбие до пощата на летището да вземе някои дреболии за Ню Йорк. Къщата бе на пет минути път от летището, тъй че трябваше да отиде и да говори с тях. „Боядисайте я цялата в тъмносиво и тебеширено бяло“, бе казал той, после прелисти каталога за тапети и се нервира, отмятайки страниците, най-сетне избра четири образеца, които му се сториха подходящи и поръча на жената да повика декоратор да ги постави.

Старата му къща на Сънсет в Сан Франциско беше на четирийсет и пет минути път от новия дом в подножието на хълмовете край Сан Матео — би трябвало да бъде по-скоро Свети Матей, който и да е бил той; как се видиотяваше понякога! Освен това мястото беше близо до радиостанцията, някъде в този град и с приближаването му тонът се проясняваше и когато пристигна, стана съвършено чист.