Уилям Сароян - Третият ден на Коледа

— Ей, какво става там? — провикна се от мястото си друг.

— Нищо няма — отвърна барманът. — Бащата на това момченце му е казал да го чака отпред, това е. — После се обърна към Донълд Ефоу. — Ако не знаеш как да се прибереш, почакай просто навън, както ти е казал баща ти. Той всеки момент ще се върне да те вземе. А сега да те няма!

Момчето излезе от кръчмата и застана там, където бе чакало вече над един час. Старецът се надигна след него.

Барманът заобиколи бара, хвана го за рамото пред летящата врата, обърна го и го отведе на масата му.

— Сядай сега — тихо каза той. — Не ти е работа да се грижиш за момчето. За себе си се погрижи. Аз ще гледам да не му се случи нещо.

— Ти за какъв ме мислиш, все пак? — повтори старецът.

Барманът, нисък, набит ирландец, надхвърлил петдесетте, огледа улицата през стъклото на вратата, обърна се и рече:

— Ти откога не си се поглеждал в огледало? И до ъгъла няма да стигнете, ако ти водиш момчето.

— Защо да не стигнем? — настоя старецът.

— Защото изобщо нямаш вид на баща, дядо или какъвто и да било на това момче.

— И аз съм имал деца — уморено отвърна старецът.

— Разбирам — рече барманът, — но все пак не се бъркай. На едни е дадено да бъдат добри към децата, на други — не, и толкоз. — Донесе бутилка бира на масата и я постави до празната чаша. — Тази бутилка е от мен — каза той. — Ние с теб понякога можем да си позволим да бъдем добри един към друг, но не ни е дадено да проявяваме доброта към едно дете, когато баща му е сигурно някъде наблизо. Стой си тук и си пий бирата.

— Не ти ща гадната бира. Не можеш мен да ме държиш като арестант в мръсната си кръчма.

— Просто стой тук, докато дойде бащата на момчето да си го прибере, пък после си тръгвай, когато ти скимне.

— Още сега искам да се махна оттук. Не мога да понасям, като ми нареждат какво да правя. Ако ме знаеше какъв човек съм, сигурно иначе щеше да ми говориш.

— Добре — рече барманът. Мъчеше се да удържи положението, за да не стават скандали, и се надяваше, че ще разубеди стареца да помага на момчето. — Разправи ми нещо за себе си и сигурно няма да ти говоря повече така. Ще видиш, че няма.

Барманът със задоволство отбеляза, че старецът си отля от бирата. Наблюдаваше го, докато отпива, а той каза:

— Името ми е Алгейлър, това е то.

Отпи пак от бирата, а барманът чакаше да продължи. Стоеше на края на бара, за да понаглежда и момчето на улицата. То търкаше ръце, но не се чувстваше кой знае колко зле. Свикнало беше с всякакви несгоди, изглежда не му тежеше много и да чака баща си на улицата.

— Алгейлър — повтори старецът и продължи да си мърмори. Барманът не го чуваше какво приказва, пък и това нямаше никакво значение, щом старецът вече се е поуспокоил. Прибрал се бе пак в себе си — където му е мястото.

В кръчмата влезе една жена, която от седмица насам идваше всеки ден по обяд. Водеше фокстериер на каишка.

— Навън на студа стои едно момченце. Чие е? — попита тя.

После огледа масите и стисна изкуствените си челюсти. Кучето заподскача в краката й, отпуснало се от топлината.

— Всичко е наред — каза барманът, — баща му отиде да свърши някаква работа. Ей сега ще се върне.

— Аха. Хубаво, ако се върне наистина ей сега — рече жената. — Не мога да понасям бащи, които оставят децата си да ги чакат на улицата.

— Алгейлър — каза високо старецът, извръщайки се.

— Какво каза, стар пиян скитнико? — попита жената. Кучето се хвърли към стареца, обтягайки каишката, и излая няколко пъти.

— Няма нищо — любезно каза барманът. — Просто си каза името.

— Хубаво, ако не е казал нещо друго — рече жената и пак стисна изкуствените си челюсти.

Кучето също се успокои, но продължаваше да подскача. Беше с палтенцето, което тя винаги му навличаше в студено време, макар и хич да не топлеше краката му, а всъщност те най-много измръзваха.

Барманът наля халба бира на жената и тя отпи, застанала до бара. После седна на столчето, а кучето спря да подскача и се заоглежда наоколо.

Барманът занесе на Алгейлър още една бира за своя сметка и без да си продумат, дори без да се спогледат, се разбраха, че ще карат тъй.

Пред входа откъм 37-а улица влезе мъж, прехвърлил трийсетте, и си поръча царевично уиски. Лицето му с грижливо поддържани мустачки се стори доста познато на бармана. Като наля чашата, той попита съвсем тихо, без да го чуе друг:

— Онова момченце навън не е ли твой син?

Когато чу въпроса, мъжът тъкмо надигаше чашата. Погледна над нея бармана, обърна я на един дъх и без да продума, тръгна към прозорците да погледне момчето. После се обърна към бармана и поклати глава. Поиска още едно царевично уиски, изпи го и си излезе. Мина край момчето, без изобщо да му обърне внимание.