Уилям Сароян - Хари

Та и Хари се разболя. Не от нещо просто, не от някоя лека и банална болест като инфлуенца, да речем, дето ще полежиш една седмица и после пак си като нов. Горкото момче хвана туберкулоза, и то в много тежка форма.

И тъй, болестта повали Хари и всичките му пари в банката „Вели“ се оказаха безсилни да му помогнат. Разбира се, той се опита да си даде почивка, но това не му бе по силите. Прикован към леглото, Хари все гледаше да продава застраховки за живот на най-близките си приятели. Знам го от братовчед му Саймън Грегъри. Той твърдеше, че всъщност Хари не се мъчел да си умножи богатствата, но просто като си отвори устата, не можел да приказва за друго освен за бизнес. Не можел да води обикновени разговори, защото всяка тема по един или друг начин била свързана със застраховки, автомобили и недвижими имоти. Ако някой отварял дума за политика или религия например, Хари се дразнел и пак свеждал всичко до бизнеса. Дори попитал Саймън Грегъри колко е годишен и като разбрал, че е на двайсет и две, ужасно се оживил.

— Слушай, Саймън — рекъл той, — братовчед си ми, искам да ти направя услуга. Искаш ли да бъдеш финансово независим на шейсет и пет години, не бива нито ден да губиш. Ето в това трябва да вложиш парите си. Положително ще можеш да изплащаш четирийсет и три години по шест долара и двайсет и седем цента месечно. Е, ще трябва да се лишиш от някои развлечения, но кое е по-важно — да гледаш няколко глупави филма или да бъдеш осигурен на шейсет и пет години?

Като го чул да говори тъй от леглото, Саймън едва не го набил.

Лекарят казал на приятелите на Хари, че му остава една единствена надежда — да прекара година-две в Аризона, но когато му предали това, той се ядосал и отвърнал, че докторът само гледа как да го накара да си харчи парите. Бил добре, само дето усещал някаква студенина в гърдите, а докторът да не идвал повече. „Друг лекар извикайте. За какво ми е Аризона?“

Сегиз-тогиз Хари се мяркаше из града — говореше бързо-бързо някому и гледаше да продаде нещо, но това биваше за ден-два, после отново трябваше да се връща в леглото. Така продължи близо две години. Да можехте да видите как се промени горкото момче! Просто лошо да ти стане. Като го погледнеш, ще си помислиш, че е най-самотният човек на земята, но най-страшното бе друго: опитваш се да му говориш, държиш се приятелски с него, а той си знае своето — застраховките за живот. Да ти пламне главата! Не вижда, че умира на краката си, ами на всичко отгоре се мъчи да продава на здрави хора застраховки за живот. Щеше да бъде смешно, ако не бе прекалено тъжно.

Един ден, години по-късно, срещнах из града Саймън Грегъри. Не изглеждаше добре. Попитах го какво го тревожи и той отвърна, че Хари умрял, а той през цялото време бил до леглото му и сега просто не е на себе си. Всичко, което Хари говорел, умирайки, било ужасно. До последен дъх — застраховката и финансовата независимост на шейсет и пет години.

Вестник „Ивнинг Хералд“ отпечата голям некролог със снимка. В него се казваше колко предприемчив и амбициозен бил Хари и цял куп подобни неща. Та ето докъде я докара, но все пак имаше нещо, заради което никой не можа да забрави този смахнат глупак.

Хари бе особен, това не може да се отрече. Сега за нас той е почти легенда. В града има много деца, родени след като почина Хари, но въпреки това и те знаят за него толкова, колкото и ние, ако не и малко повече. Чуеш ли някой да разправя за него на децата си, за да ги накара да станат по-амбициозни или нещо подобно, ще помислиш, че става дума за велика историческа личност. Разбира се, повечето от тези истории са комични, но въпреки това го правят да изглежда наистина велик. Едва ли някой си спомня името на последния ни кмет, а в градеца други големи личности не са се раждали, но кой е Хари знаят и децата. И това е просто учудващо, като се има предвид, че той умря, ненавършил и двайсет и три години.

Провалеше ли някой в града ни някое необичайно начинание, хората казват: „Хари щеше да го направи“. И всички се разсмиват. Преди месец, например, на арената в цирка на хиподрума излезе един въжеиграч, който трябваше да направи салто във въздуха и отново да стъпи на въжето, само че не можа. Докосваше въжето с крак, губеше равновесие и се стоварваше на арената. После опитваше отначало — с музиката и всичко, барабаните гръмнали, за да ви накарат да усетите колко е опасно. Акробатът направи три безуспешни опита, а когато за четвърти път загуби равновесие, един хлапак от публиката извика колкото му глас държи: „Де да беше Хари! Хари щеше да го направи от пръв път!“ И всички в цирка избухнаха в смях. Горкият акробат, смаян от смеха, почна да ругае публиката на испански. Не знаеше, че градът ни си има своя шега.