Уилям Сароян: Братът на Бил Макджий

В думите и в поведението на мисиз МакДжий не се долавяше никакво вълнение. Говореше и се движеше тъжно, както по залез е тъжна една крава, загледана в потъващото слънце, без да има какво да прави. Гласът й беше тих и тъжен и изглежда не знаеше какво да каже.

Единият от мъжете — не този, който държеше Бил — поиска да разбере всичко.

— Всеки път ли като отивате на молитва, се къпе? — попита той.

— Да — отвърна мисиз МакДжий. — Всеки път.

— А колко често ходите? — продължи той. — Два пъти седмично?

— Не. Ходим веднъж в годината, на неговия рожден ден — каза мисиз МакДжий. — Отиваме да се помолим един за друг и за всеки друг, за когото се сетим. После се отбиваме в дръгстора за сладолед и се връщаме пеш у дома, защото рожденият му ден е през август, когато е приятно да се разхождаш вечер, само че той трябва да се е подхлъзнал и си е ударил главата. Удавил ли се е?

През цялото време момчето стоеше там, слушаше мисиз МакДжий и мъжете и гледаше ту към тях, ту към Бил.

Мисиз МакДжий погледна към него, сякаш той е единственият човек на света, когото познава и наистина зачита, и каза:

— Бил се е удавил, Поет.

— Аз съм Ед — каза тихо момчето. — Ед МакДжий. Братът на Бил МакДжий. — Говореше толкова тихо, че никой не го чу.

— Загубихме Бил — каза мисиз МакДжий. — Какво ще правим сега?

— Аз съм Ед — повтаряше той. — Аз съм брат на Бил. Бил беше мой брат през целия си живот.

— Щяхме да празнуваме рождения му ден като миналата година — каза мисиз МакДжий. — Удавен ли е Бил? — попита пак тя единия мъж.

— Удавил се е — потвърди той.

Момчето остана там през цялото време. Остана там и когато цялата къща се напълни със съседи и мисиз МакДжий бе единствената жена в къщата, която не плачеше. Стоя там, докато си спомни за майка си и баща си и отново му се прииска да не се казва Поет, майка му да е актриса, а баща му — преподавател по поезия.

Върна се у дома и завари баща си и майка си.

Майка му бе красива и млада и той просто не разбираше защо не е като майката на Бил, която макар да не беше нито красива, нито млада, нито играеше в театъра, нито беше интелигентна, все пак беше майка на Бил, сякаш това да му бъде майка, е било едничкото, за което е мечтала и което е искала да бъде. Баща му също беше най-красивият човек, когото познаваше, енергичен и с всичките други чудесни неща, но хич не приличаше на бащата на Бил, както му го бе описала мисиз МакДжий, човек, който е бил шофьор на автобус, докато един ден му омръзнало и напуснал дома, заминал за Лондон или може би някъде още по-далеч, Париж навярно, за да кара там други автобуси.

Когато влезе в апартамента, чийто интериор бе работа на самия Анджело — човек с женски глас, който имаше навика да целува ръка на майка му и да казва: „Прелест, изключителна прелест“, — майка му се обличаше. Стана й неприятно, че я сварва в такъв вид, изглеждаше страшно развълнувана от нещо, пушеше цигара с блестящо цигаре, а на края се беше задържала много пепел.

— О, Поет! — възкликна тя. — С кого си се бил пак?

— С едно момиче.

— С момиче?

— Да. Не искаше да си вземе назад думите, които ми каза.

— Какво ти каза?

— Че съм бил различен, а аз не съм различен. Каза, че съм бил на шест години. А съм на шест и половина. И каза, че се казвам Поет Коб. А аз се казвам Ед МакДжий.

— Ед МакДжий! Кой е той?

— Братът на Бил МакДжий.

— А кой, за бога, е Бил МакДжий?

— Момчето на мисиз МакДжий.

— О, Поет — възкликна майка му. — Джордж — извика тя, — остави моля те сонета, който пишеш, и обърни малко внимание на сина си.

Видя, че баща му излезе от кабинета си. Държеше лист хартия.

— Ан, чуй това — каза той. — Мисля, че ще ти хареса. За теб е. „О, най-красива красота, най-истинска красота, най-благородна истина…“ — Внезапно млъкна, защото бе забелязал лицето на сина си. — Какво се е случило с него?

— „О, най-сляпа слепота, най-истинска слепота!“ — каза майката. — Пак се е бил. Този път с момиче.

— Е, може би тя го е предизвикала — каза мъжът.

— Да, така е — рече жената. — Казала му, че бил различен. Поет, седни тук. Седни точно тук, на този стол.

Момчето седна на големия стол.

— Виж сега, Джордж — каза майката. — Трябва да се обличам за вечерята. Искам да бъда в най-добрия си вид. — Закъснявам вече, а това може да се окаже най-големият шанс в кариерата ми. Искам да поговорим насаме, докато се обличам. Поет, да седиш там, където си.

— Боли ли те окото? — попита мъжът.

— О, окото не ми боли — каза момчето.