Жан-Пол Сартр - Погнусата

А аз — безволен, вял, пошъл, храносмилащ, предъвкващ мрачни мисли, — аз също бях излишен . За щастие не го усещах, по-скоро го проумявах, но бях на тръни, понеже се боях, че ще го усетя (и досега се боя — боя се да не ме сграби изотзад и да ме подеме като надигнал се от глъбини талаз). Смътно ми минаваше през ума да свърша със себе си, та да унищожа поне едно от ненужните съществувания. Ала дори смъртта ми щеше да е излишна. Излишен ще е моят труп, кръвта ми по камънака, сред растенията, в лоното на ведрата градина. И разложената ми плът ще е излишна в земята, която ще я погълне, и костите ми, оглозгани, остъргани, чисти и гладки като зъби, също ще са излишни: бях излишен за вечността.

Думата „Абсурд“ изниква сега изпод перото ми: преди малко, в градината, не ми бе дошла наум, но и не я търсех, не ми беше потребна: мислех безсловесно върху нещата, чрез нещата. Абсурдността не беше представа или внушение, тя се съдържаше в дългата мъртва змия в краката ми — дървената змия. Змия, хищен нокът, корен или граблива лапа, няма значение. И без да прибягвам до ясни определения, разбирах, че съм намерил ключа на Съществуването, ключа на своите Погнуси, на собствения си живот. Фактически всичко, което впоследствие обозрях, се свежда до тази същностна абсурдност. Абсурдност: отново се натъквам на дума; мъча се да се откопча от думите; там се докосвах до нещото. Действията и събитията в жалкия шарен човешки свят са абсурдни само относително, в зависимост от съпътстващите ги обстоятелства. Брътвежът на някой луд например е абсурден с оглед на състоянието му, но не и на неговото умопомрачение. Аз обаче преди малко се сблъсках с абсолюта: абсолюта или абсурда. Нямаше нищо, спрямо което коренът да не бе абсурден. Как да се изразя с думи? Абсурден по отношение на камъчетата, на снопчетата изжълтяла трева, на засъхналата кал, на дървото, на небето, на зелените скамейки. Абсурден, несъизмерим, с нищо необясним, дори не и с някакво дълбоко, незнайно изстъпление на природата. Разбира се, аз не бях в течение на всичко, не бях видял как семето е покълнало, как дървото е избуяло. Ала пред едрата грапава лапа нито неведението, нито познанието имаха значение: светът на обясненията и основанията не съвпада с този на съществуването. Окръжността не е абсурдна, тя може прекрасно да се обясни с въртеливото движение на отсечка около единия й край. Но пък окръжност не съществува. А коренът, напротив, съществуваше, в смисъл че ми бе непосилно да го обясня. Възлест, безжизнен, безименен, той ме хипнотизираше, изпълваше погледа ми, непрестанно ме връщаше към своето съществуване. Колкото и да си повтарях: „Корен е“, вече не ми се вярваше. Очевидно бе, че е недопустим преходът от действието на корена като всмукателна помпа към това , към твърдата, плътна като тюленова кожа кора, към мазната, мазолеста, неподатлива обвивка. Действието нищо не обясняваше: то позволяваше да се схване приблизително що е корен изобщо, но не и какво представлява този корен тук . Със своя цвят, с формата си, със застиналото си движение той беше… извън всякакво обяснение. Всяко от свойствата му някак се изплъзваше от него, изтичаше, придобиваше плътност, почти се овеществяваше; всяко от тях беше излишно в корена; в своята цялост стволът създаваше у мен чувството, че надхвърля своите граници, че се самоотрича и погубва в странен разгул. Застъргах с тока на обувката си по черния нокът: искаше ми се да го накърня. Просто така, напук, за да предизвикам върху ощавената кожа появата на абсурдно розова драскотина, за да си играя с абсурда на света. Ала като отдръпнах крак, видях, че кората си е останала черна.

Черна ли? Почувствах как думата се спихва, изпразва се от смисъла си с неимоверна бързина. Черна? Коренът не беше черен, не чернота обгръщаше парчето дърво — беше… нещо различно: черното, както и окръжността, не съществуваше. Гледах корена — повече от черен ли беше, или приблизително черен? Скоро обаче престанах да се питам, тъй като ми се стори, че се намирам сред позната обстановка. Да, и по-рано бях оглеждал със същия смут неназоваеми предмети, и по-рано бях долавял как свойствата им, студени и безжизнени, ми убягват. Тирантите на Адолф онази вечер в „Железничарска среща“. Те не бяха виолетови. Представих си двете неопределени петна върху ризата. Също и камъчето, бележитото камъче, поставило началото на цялата история: то не беше… вече не помнех какво именно се противеше да бъде. Не бях забравил обаче неодушевения му отпор. И ръката на Самоукия; веднъж в библиотеката я поех и стиснах, а сетне изпитах усещането, че не е точно ръка. Напомни ми едър бял глист, но и това не беше. А съмнителната прозрачност на халбата бира в кафене „Мабли“? Съмнителни — ето какви бяха звуците, уханията, вкусовете. Когато бързо пробягват под носа ти, прилични на подплашени зайци, много-много не им обръщаш внимание, можеш да повярваш, че са простички и безметежни, че на света има истинско синьо, истинско червено, истински дъх на бадеми или теменужки. Ала съсредоточиш ли се в тях за миг, чувството на покой и сигурност отстъпва пред дълбок смут: багрите, сладостта, уханията никога не са истински, никога не са просто самите те и единствено самите те. Най-обикновеното, най-неразчленимото свойство има излишък вътре в себе си, спрямо себе си, в своята същност. Чернотата до крака ми сякаш беше не чернота, а по-скоро неясен порив на някого да си я представи, без никога да е виждал нещо подобно — от незнание къде да спре той бе изградил във въображението си някакво противоречиво битие отвъд цветовете. То приличаше на цвят, но и на… на натъртеност, на секреция, на слуз, и още на мирис, преливаше в мирис на мокра пръст и влажна, топла дървесина, в черен лъх, разстлан като безир по витораслия ствол, в сладнина на сдъвкана беловина. Аз не само виждах чернотата — взорът е отвлечена измислица, избистрено и опростено понятие, човешко понятие. Това черно тук, аморфно и вяло присъствие, далеч надхвърляше рамките на зрението, осезанието и вкуса. Обхватността обаче прерастваше в безначалие и в края на краищата се свеждаше до нищо поради своето излишество.