Жан-Пол Сартр - Погнусата

Не знам къде да се дяна. Вися пред мукавения готвач. Не ми е необходимо да извивам глава, за да разбера, че ме гледат през стъклото: гледат гърба ми с изненада и отвращение; смятали са, че съм като тях, че съм човек, а аз съм ги заблудил. Изневиделица съм загубил човешки облик и те са съзрели някакъв рак, който заднишком се измъква от тъй човешкото помещение. Понастоящем разкритият натрапник се е оттеглил: сборището продължава. Дразня се, че усещам зад гърба си гъмжило от стреснати очи и мисли. Пресичам платното. Отсрещният тротоар се простира покрай плажа и кабинките.

Много хора се разхождат по морския бряг, извръщат към водната шир пролетни, поетични лица — чувстват се празнично, понеже грее слънце. Има жени в светли дрехи, подносили тоалетите си от предишната пролет; те минават, стройни, бели като дълги официални ръкавици; има и снажни юноши, поели към колежа или към търговската гимназия, има окичени с ордени старци. Не се познават, но се споглеждат съучастнически, тъй като времето е хубаво, а те са хора. В дните, когато се обявява война, хората се прегръщат, макар и непознати, а всяка пролет се усмихват един другиму. Свещеник пристъпва бавно, вглъбен в требника си. На моменти вдига глава и одобрително гледа морето: то също е требник, нашепва за бога. Леки багри, леки ухания, пролетни души. „Времето е ясно, морето е зелено, предпочитам сухия студ пред влагата.“ Поети! Ако сграбча някой от тях за ревера, ако му кажа: „Ела ми на помощ“, той ще си помисли: „Откъде се взе този рак?“, ще побегне и само палтото му ще се изхлузи в ръцете ми.

Загърбвам ги, опирам се с две ръце на парапета. Същинското море е студено и черно, гъмжи от животинки; то пъка под тънкия зелен слой, предназначен да мами хората. Безплътните същества около мен са се подвели по тази уловка, те виждат само тънкия пласт, който им свидетелства, че има бог. Аз обаче виждам под него. Лустрото се отмива, ослепителните кадифени кожи, прасковените кожи, сътворени от дядо господ, се пропукват пред моя поглед, раздират се, зейват. Ето го трамвая от Сент Еломир, врътвам се кръгом и нещата се въртят заедно с мен, бледи и зеленикави като стриди. Излишно, излишно е да се хвърлям вътре, след като никъде не искам да отида.

Отвъд стъклата на талази се нижат синкави силуети, изпружени и трошливи. Хора, стени; през разтворените си прозорци една къща ми разкрива черната си утроба, а стъклата просветляват и обагрят в синьо чернилката, синее голяма сграда от жълти тухли, която плахо и треперливо настъпва, сетне внезапно се заковава на място. Някакъв мъж се качва и сяда срещу мен. Жълтата сграда отново потегля, на един дъх се приплъзва покрай прозорците, толкова е близо, че се съзира вече само част от нея, помръква. Стъклата се тресат. Сградата се издига, съкрушителна, далеч по-нависоко, отколкото погледът може да стигне, стотици прозорци зеят към черни сърца; после тя пролазва покрай сандъка, докосва го; между потреперващите стъкла се възцарява мрак. Зданието се проточва до безкрай, жълто като кал, а прозорците са небесносини. И отведнъж вече го няма, изостанало е назад, яркосиво сияние нахлува в сандъка и се разлива навред с неумолимо безстрастие: небето. През прозорците се съглеждат все нови и нови пластове небе, понеже се изкачваме по възвишението Елифар и ясно се вижда от двете му страни; вдясно чак до морето, а вляво — до аеродрума. Пушенето забранено.

Полагам ръка до себе си, но припряно я отдръпвам: седалката съществува. Нещото под мен, на което опрях ръка, се нарича седалка. Направили са го нарочно, за да се сяда отгоре, взели са кожа, пружини, плат, заловили са се за работа с мисълта да измайсторят столче, а като са привършили, създадено е било това . Донесли са го тук, в сандъка, който сега се движи и друса, стъклата му се тресат, а в утробата му се гуши червеното нещо. Шепна си като заклинание: седалка, седалка. Думата обаче застива на устните ми, отказва да се нагоди към нещото. То си остава каквото е, с червения си плюш, хиляди червени лапички, навирени във въздуха, вцепенени, мъртви лапички. Огромният, обърнат нагоре търбух, кървав, подут, отекъл, осеян с безброй безжизнени крачка, търбухът, който се люшка в сандъка, из сивото небе, не е седалка. Той спокойно би могъл да бъде например удавено магаре, подпухнало от погълнатата вода, подмятано от течението, с корем, подал се над повърхността на голяма сива, придошла река; а аз седя върху магарешкия търбух и нозете ми са потопени в бистрата вода. Нещата са освободени от названията си. Те са тук, уродливи, упорити, огромни, и някак е глупаво да ги наричаш седалки или да казваш каквото и да е за тях: аз съм сред Нещата, сред неназоваемите. Сам съм, без думи, без закрила, а те ме обграждат отдолу, отзад, отгоре. Не изискват, не се налагат, просто са тук. Под възглавничката на седалката, до дървената преграда, има сенчеста ивица, тясна тъмна ивица, която се вие загадъчно и закачливо, почти прилична на усмивка. Много добре знам, че не е усмивка, и все пак съществува, пробягва под белезникавите стъкла, под грохота на стъклата, натрапничи под сините образи, които се носят зад стъклата, спират и отново се задвижват, натрапничи подобно на смътен спомен от усмивка, подобно на полузабравена дума, от която ти се върти в главата само първата сричка, затова най-добре е да отвърна поглед и да мисля за друго, за полегналия на седалката мъж, ето тук, срещу мен. Синеоко лице с цвят на спечена пръст. Цялата дясна част на туловището се е килнала, дясната ръка е прилепена към тялото, дясната половина почти не живее, живее мъчително, скъпернически, сякаш е парализирана. В лявата половина обаче се долавя някакво дребно паразитно съществуванийце, плъзнало като срамна болест; ръката затреперва, сетне се помества, а в края й пръстите са вдървени. После пръстите също се разтреперват, издигат се до главата, един от тях се изпъва и започва да я чеше с нокът. Някакъв сладострастен гърч се прокрадва в лявата част на устата, а дясната остава мъртва. Стъклата се тресат, ръката се тресе, нокътят чопли ли, чопли, устата се хили под втренчените очи и човекът несъзнателно понася съществуванийцето, обсебило лявата му ръка и буза, така че цялата лява половина бъбне под напора. Кондукторът ми препречва пътя.