Жан-Пол Сартр - Погнусата

— Изчакайте спирката.

Аз обаче го изблъсквам и скачам от трамвая. Повече не мога. Не мога да издържам нещата да са тъй близки. Отварям някакъв вратник, влизам, леки съществувания се реят и устремно се въздигат по върхарите. Сега ми просветва, ясно ми е къде се намирам: насред градската градина. Тръшвам се на една пейка между черните възлести ръце, протегнати към небесата. Дърво чопли с черния си нокът пръстта под нозете ми. Така бих искал да се отпусна, да се унеса, да заспя. Ала ми е непосилно, задушавам се: съществуването нахлува в мен отвред, през очите, през носа, през устата…

И изведнъж, отведнъж булото се разкъсва, разбирам, виждам .

Не бих казал, че се чувствам олекотен или задоволен: по-скоро съм смазан. Така или иначе, постигнах целта си: зная, каквото исках да узная; прозирам всичко, случило се от месец януари досега. Погнусата не ми дава мира и не вярвам скоро да го стори, но вече не съм нейна жертва, тя вече не е болест, нито временен пристъп: това съм аз.

И тъй, преди малко се намирах в градската градина. Коренът на кестена проникваше в почвата, току под пейката. Някак не помнех какво е корен. Думите се бяха заличили, а с тях и смисълът на нещата, тяхното предназначение, несигурните жалони, вбити от хората на повърхността. Седях леко сгърбен, склонил глава, сам пред тъмната, възлеста, непипната от човешка ръка маса, която ме плашеше. И тогава дойде просветлението.

Дъхът ми секна. Преди последните нощи никога не бях се догаждал какво означава „да съществуваш“. Бях подобен на другите, на онези, които се разхождат край морския бряг в пролетните си дрехи. Като тях твърдях как „морето е зелено, а бялата точица там горе е чайка“, но не чувствах, че всичко това съществува, че чайката е „съществуваща чайка“ — съществуването обикновено е стаено. То е тук, около нас, то — това сме ние , не можем две думи да изречем, без да го споменем, но в крайна сметка не го докосваме. Когато си въобразявах, че мисля за него, явно не съм мислил за нищо, главата ми е била празна или най-много една дума да ми се е въртяла в ума — думата „битие“. Или пък съм мислил… Как да го изразя? Мислил съм за принадлежността , разсъждавал съм, че морето принадлежи към категорията на зелените неща или че зеленината се числи към свойствата на морето. Дори когато гледах предметите, бях безкрайно далеч от представата, че съществуват: те ми се привиждаха като декор. Поемах ги в ръце, те ми служеха за сечива, предусещах съпротивата им. Всичко това обаче ставаше на повърхността. Ако ме бяха запитали що е съществуване, чистосърдечно щях да река, че не е нищо особено, само куха форма, която допълва външния облик, без ни най-малко да изменя неговата същност. А ето че съществуването изведнъж изпъкваше, ясно като бял ден, разбулваше се изневиделица. Загубило бе безобидния си вид на отвлечено понятие: то беше самата мая на нещата, а коренът беше цял изтъкан от съществуване. Или по-точно коренът, вратата на градината, пейката, рехавият треволяк — всичко се бе изличило; разнородността на нещата, тяхната самостойност бяха просто видимост, лустро. Лустрото се бе свлякло, оставаха безразборно струпани уродливи, пихтиести, аморфни маси, оголени в страшна и безсрамна голота.

Внимавах да не направя и най-малкото движение, но не ми бе необходимо да се помръдна, за да съгледам отвъд дърветата сините колонки, лампата на беседката за оркестъра и жрицата Веледа сред гъсталак от лаврови фиданки. Всички тези предмети… Как да кажа? Те ме гнетяха, искаше ми се да съществуват не тъй мощно, а някак по-пестеливо, по-абстрактно, с повече сдържаност. Кестенът напираше пред очите ми. Зелени лишеи пълзяха до средата на ствола му, а кората, черна и подкожушена, приличаше на гьон. Тихият ромол на водоскока пролазваше в ушите ми и в тях си виеше гнездо, изпълваше ги с въздишки; в ноздрите ми хлуеше мирис на зеленина и гнилоч. Нещата бавно и кротко се отдаваха на съществуването подобно на морна жена, която отстъпва пред напушващия я смях и със задавен глас мълви: „Ах, колко хубаво е да се посмееш от сърце!“ Нещата се разгръщаха едни пред други, непристойно си разкриваха своето съществуване. Разбрах, че няма средно положение между несъществуването и тукашното изнемогващо от нега разточителство. Ако съществуваш, трябва да съществуваш именно до тази степен, до плесенясването, разкапването, скверността. В друг един свят формите, мелодиите запазват ясните си, отчетливи граници. Съществуването обаче е разруха. Дървеса, сини като нощ колонки, сладостно гъргорене на шадраван, живи миризми, зареяни из мразовития въздух топли мъглици, а на една пейка риж мъж преживяше вечерята си и в своята съвкупност просъниците и храносмиланията придобиваха някак смехотворен облик. Смехотворен ли?… Не, дотам не се стигаше, нищо от онова, което съществува, не може да бъде смешно, но се натрапваше неясно, почти неуловимо сходство с някои комедийни ситуации. Ние бяхме гъмжило от съществуващи, притеснени, затормозени от самите себе си, ни едно от нас нямаше каквато и да било причина да бъде тук, всяко бе смутено, бегло обезпокоено и се чувстваше излишно спрямо другите. Излишество : това бе едничкото взаимоотношение, което можех да установя между дърветата, решетката, камъните. Напразно се мъчех да преброя кестените, да определя местоположението им спрямо статуята на Веледа, да ги сравня по височина с платаните: всеки от тях се изплъзваше от връзките, в които се стремях да го огранича, обособяваше се, надхвърляше ги. Тези връзки (които упорствах да изграждам, за да забавя разрухата на човешкия свят, на измеренията, количествата, посоките) осъзнавах като произволни; те вече не впримчваха нещата. Излишен беше кестенът пред мен, вляво. Излишна беше Веледа…