Жан-Пол Сартр - Погнусата

Колкото до площада в Мекнес, където при това ходех всеки ден, с него положението е още по-просто — вече изобщо не го виждам. Съхранил съм смътното чувство, че е бил прелестен, и четири неразривно свързани думи: прелестен площад в Мекнес. Ако замижа или зарея поглед в тавана, вероятно ще успея да възстановя сцената: в далечината дърво, а към мен се носи тъмна набита фигура. Всичко това си го измислям за случая. Мароканецът беше висок и сух, впрочем съзрях го едва когато ме докосна. И тъй, още ми е известно , че е бил висок и сух; някакви частични сведения все пак са се запазили в паметта ми. Ала вече нищичко не виждам — колкото и да се ровя в миналото, от него изтръгвам само откъслечни образи и не ми е съвсем ясно какво точно представляват те, нито дали са спомени, или небивалици.

Всъщност доста често дори подобни откъслеци ми убягват; останали са само думи — още съм способен да разправя историите, и то да ги разправя твърде цветисто (по сладкодумие мога да се меря с всекиго освен с морски капитани и с професионални литератори), но предлагам само обвивки. Те показват как някакъв човек сторил едно или друго, но сякаш не става дума за мен, аз нямам нищо общо с въпросната личност. Той обикаля из страни, за които не съм по-наясно, отколкото ако кракът ми не е стъпвал там. Понякога споменавам някое от звучните названия, които се срещат по географските атласи — Аранхуес или Кентърбъри. Те пораждат у мен чисто нови представи, каквито четивата изграждат у хората, които никога не са пътували — мечтая въз основа на думи, нищо повече.

На сто мъртви случки все пак се падат една-две оцелели. Тях извиквам в мислите си предпазливо, само от време на време, не прекалено често, за да не ги похабя. Избирам някоя наслуки, съзирам обстановката, хората, стойките им. Изведнъж замирам: долавям известно изтъркване, виждам как прозира дума под канавата от възприятия и разбирам, че тази дума скоро ще замести не един свиден образ. Тутакси спирам, бързо отклонявам мисълта си; не искам да изморявам спомените. Напразно е — идния път, когато се върна към тях, повечето ще са застинали.

Вяло понечвам да стана, за да взема от натиканото под масата сандъче снимките на Мекнес. Защо ли? Подобни възбудителни средства вече не влияят на паметта ми. Онзи ден открих под една попивателна малка излиняла фотография. Усмихната жена край водоскок. Известно време се взирах в нея, без да я разпозная. После на обратната страна прочетох: „Ани — Портсмут, 7 април 1927 година.“

Никога тъй остро като днес не съм изпитвал чувството, че ми липсват съкровени вътрешни измерения, че съм ограничен в своето тяло, в безтегловните мисли, които то изпуска като мехурчета. Съграждам спомени от настоящето. Аз съм отритнат, изоставен в настоящето. Не мога да му се изплъзна и напусто се мъча да се добера до миналото.

Чука се. Самоукия е — съвсем забравих за него. Бях обещал да му покажа снимки от пътешествията си. Да го вземат дяволите.

Той сяда на един стол; задникът му е стегнат и едва докосва облегалката, а горната част на тялото е напрегната и наклонена напред. Скачам от леглото и светвам лампата.

— Но защо, господине? Прекрасно беше иначе.

— Само че нямаше да видим нищо от снимките…

Поемам от ръцете му шапката, с която се чуди какво да прави.

— Наистина ли, господине? Ще ми ги покажете ли?

— Ама разбира се.

Правя си сметката, че ще мълчи, докато ги разглежда. Мушвам се под масата, избутвам сандъчето току до лачените му обувки и полагам в скута му тесте пощенски картички и фотографии — Испания и Испанско Мароко.

От ведрия му открит израз обаче ми става ясно, че жестоко съм се излъгал в надеждите да му запуша устата. Той хвърля поглед към един изглед от Сан Себастиан, сниман от хълма Игуелдо, внимателно го оставя на масата и за кратко се умълчава. После въздъхва:

— Ах, господине. Голям късмет имате. Право викат хората, че пътешествията са най-добрата школа в живота. Съгласен ли сте, господине?

Махвам неопределено с ръка. За щастие той не се е доизказал.

— Сигурно у човек настъпва същински прелом. Ако някога ми се случи да тръгна на път, предполагам, че преди да замина, ще пожелая да отразя писмено и най-незначителните черти на своя характер, за да мога след завръщането си да сравня какъв съм бил и какъв съм станал. Четох, че някои пътешественици дотолкова се променяли и телом, и духом, та като се приберели у дома, били неузнаваеми дори за най-близките си роднини.