Жан-Пол Сартр - Погнусата

Погнусата остана там, в жълтата светлина. Щастлив съм — тъй чист е този мраз, тъй чиста е нощта; нима самият аз не съм мразовит полъх? Да нямаш ни кръв, ни лимфа, ни плът. Да се носиш по този дълъг канал към бледото сияние в далечината. Да бъдеш просто студ.

Задават се хора. Две сенки. Какво ли ги води насам?

Дребна женица тегли за ръкава някакъв мъж. Говори с тъничък и припрян глас. Не разбирам какво казва, вятърът я заглушава.

— Ще си затвориш ли човката? — изрича мъжът.

Тя продължава да обяснява. Той грубо я отблъсква. Гледат се с двоумение, после човекът мушва ръце в джобовете си и се отдалечава, без да се обръща.

Мъжа вече го няма. Сега само три метра ме делят от жената. Изведнъж от нея с неимоверна мощ се изтръгват синкави, плътни звуци, които раздират нощта и изпълват улицата.

— Моля ти се, Шарл, нали знаеш какво съм ти казвала! Шарл, не мога повече, толкова съм нещастна!

Намирам се тъй близо до нея, че почти я докосвам. Та това е… Но как да повярвам, че пламенната плът, пропитото от болка лице?… И все пак разпознавам шалчето, палтото и голямата морава брадавица на дясната ръка — чистачката Люси. Не смея да й предложа подкрепата си, но трябва да й покажа, че при нужда може да разчита на мен: минавам бавно пред нея и я гледам. Очите й се втренчват в мен, но тя явно не ме вижда, сякаш от мъка е изпаднала в умопомрачение. Правя няколко крачки. Обръщам се…

Да, тя е — Люси. Само че преобразена, не на себе си, страдаща с безумно разточителство. Завиждам й. Стои, побита като кол, разперила ръце като разпната; зинала е, дъх не й достига. Имам чувството, че от двете страни на улицата зидовете са се извисили, приближили са се един към друг, че жената е в дъното на кладенец. Поизчаквам, понеже се боя да не падне като покосена: твърде хилава е, за да понесе такава внезапна болка. Тя обаче не помръдва, изглежда окаменяла като всичко наоколо. За миг се питам дали не съм се лъгал по отношение на нея, дали ненадейно не ми се открива истинската й същност…

Люси тихичко простенва. Хваща се за сърцето и изумено кокори очи. Не, не от себе си черпи сила за подобно страдание. Тя й идва отвън… от булеварда. Би трябвало някой да обгърне раменете й, да я отведе при светлинките, сред хората, из уютните розови улици — там не може да се страда тъй остро и тя ще се размекне, ще си възвърне благоразумния израз и обичайната степен на страдание.

Загърбвам я. В края на краищата тя е късметлийка. Докато аз съм прекалено спокоен от три години насам. Трагичната самотност нищо не може да ми даде освен мъничко ненужна пречистеност. Отдалечавам се.

Два часа работих в читалнята. Слязох на площада пред Ипотекарната банка да изпуша една лула. Розов плочник. Бувилското гражданство се гордее с него, понеже е от XVIII век. Там, където започват улиците „Шамад“ и „Сюспедар“, старинни вериги препречват достъпа за автомобили. Облечени в черно госпожи, повели кученцата си на разходка, пристъпват под сводовете, покрай стените. Рядко отиват на светло, но хвърлят към статуята на Гюстав Емпетраз коси девически погледи, крадливи и доволни. Надали знаят името на бронзовия гигант, но по редингота и цилиндъра отгатват, че е принадлежал към висшето общество. Той държи шапката си в лявата ръка, а дясната е положена върху купчина брошури; госпожите сякаш виждат излят от бронз собствения си дядо, възкачен на пиедестал. Нямат нужда от много гледане, за да са сигурни, че по всички въпроси е мислил като тях, досущ като тях. Че в служба на тесногръдите им, непоклатими схващания е приложил своята влиятелност и огромната ерудиция, почерпена от брошурките, които притиска с тежката длан. На госпожите в черно им олеква, те могат спокойно да шетат из домовете си, да разхождат кученцата си — не върху тях тегне отговорността да бранят свещените възгледи, благопристойните възгледи, завет от бащите им: като техен пазител се възправя човекът от бронз.

На тази особа енциклопедията посвещава няколко реда, които прочетох миналата година. Бях положил тома върху перваза на един прозорец; през стъклото съзирах зеленясалия череп на Емпетраз. Узнах, че бил особено тачен и достигнал върха на почестите към 1890 година. Бил завеждащ учебната част в университета. Оставил прелестни рисунчици и три книги: „За славата у древните гърци“ (1887), „Педагогиката на Ролен“ (1891) и „Поетическо завещание“ (1899). Починал през 1902-а и бил изпратен с дълбоко прискърбие от своите съграждани и от всички изтънчени люде.