Жан-Пол Сартр - Погнусата

Облягам се на фасадата на библиотеката. Всмуквам от лулата си, която почти е угаснала. Виждам някаква старица, която плахо излиза от сводестата колонада и гледа Емпетраз дълбокомислено и настойчиво. Внезапно събира смелост, прекосява разстоянието толкова бързо, колкото й позволяват хилавите крачка, и застава пред статуята, като мърда ченето си. После отминава, чернее се върху розовата настилка и се шмугва в един процеп на зида.

Към 1800 година площадът навярно е бил приветлив с розовия си плочник и къщите околовръст. Сега от него се излъчва нещо суховато, пагубно, дори леко зловещо. То иде от човека, извисен на своя пиедестал. Излят от бронз, университетският деятел се е превърнал в магьосник.

Гледам Емпетраз в лицето. Очи няма, носът едва личи, брадата му е разядена от странната проказа, която понякога плъзва като епидемия и засяга всички статуи в даден квартал. Той сякаш отравя поздрав, а върху жилетката, на мястото на сърцето, се откроява голямо светлозелено петно. Видът му е болнав и зъл. Не е жив, ала и неодушевен не е. От него лъха смътна мощ, подобна на насрещен вятър: Емпетраз се стреми да ме прогони от площада. Няма да си тръгна, преди да допуша лулата.

Длъгнеста жилава сянка изниква изневиделица иззад мен. Стряскам се.

— Извинете за безпокойството, господине. Видях, че устните ви трепкат, сигурно си повтаряте откъси от вашата книга. — Смее се. — Пропъждате стиховете?

С почуда се взирам в Самоукия. Той обаче явно недоумява пред моето недоумение:

— Ами да, господине, та нали при прозата трябва грижливо да се избягват всякакви рими?

Май малко съм му паднал в очите. Питам го какво прави тук по това време. Обяснява, че началникът му го освободил и той дошъл право в библиотеката; нямало да обядва, щял да чете, докато затворят. Вече не го слушам, но той явно се е отклонил от първоначалната тема, понеже изведнъж чувам:

— … да имам като вас късмета да напиша книга.

Трябва да кажа нещо.

— Късмет… — изричам с нотка на съмнение. Той криво разбира значението на отговора и бързо се поправя:

— Трябваше да река „заслуга“, господине.

Изкачваме стълбата. Не ми се работи. На масата някой е оставил „Йожени Гранде“ — книгата е разтворена на страница двадесет и седма. Машинално я вдигам, прочитам страница двадесет и седма, а после и двадесет и осма: нямам сили да почна от началото. Самоукия пъргаво се запътва към лавиците; връща се с две томчета, които оставя върху масата с вид на куче, изровило кокал.

— Какво четете?

Струва ми се, че му е неприятно да сподели — леко се поколебава, опулва големите си унесени очи, после ми подава книгите някак неохотно. Те са „Торф и торфища“ от Ларбалетрие и „Хитопадеша или полезното обучение“ от Ластекс. Е, та какво? Не разбирам защо се смущава: според мен и двете четива са напълно пристойни. За да ми е чиста съвестта, разлиствам „Хитопадеша“: не откривам друго освен възвишени слова.

Зарязах „Йожени Гранде“. Залових се за работа, но без желание. Самоукия вижда, че пиша, и ме наблюдава с благоговейна завист. От време на време вдигам глава и съзирам твърде високата му колосана яка, от която се подава птича шия. Дрехите му са охлузени, но ризата е ослепително бяла. От същия рафт току-що е взел нова книга, чието заглавие разчитам наопаки: „Стрелата на Кодбек“ — историческа хроника за Нормандия от госпожица Жули Лаверн. Изборът на Самоукия винаги ме изненадва.

Внезапно си припомням имената на последните разучавани от него автори: Лаверн, Ламбер, Ланглоа, Ларбалетрие, Ластекс. Просветва ми и схващам неговия метод: той се самообразова по азбучен ред.

Съзерцавам го почти с възхищение. Каква огромна воля е необходима за бавното и упорито осъществяване на една тъй изчерпателна програма! Един ден преди седем години (казвал ми е, че се просвещава от седем години) той тържествено е влязъл в тази читалня. Обходил е с поглед неизброимите книги по стените и навярно по примера на Растиняк е рекъл: „А сега да видим, хуманитарни науки: аз или вие!“ После е отишъл да вземе първата книга от първия най-краен десен рафт; отгърнал е първата страница със страхопочитание, примесено с непоколебима решителност. Днес е на буквата Л. К подир И, Л подир К. Без преход е минал от някое изследване за твърдокрилите насекоми към квантовата теория, от труд, посветен на Тамерлан, към католически памфлет против дарвинизма и нито за миг не е излязъл от релси. Всичко е прочел, складирал е в главата си половината познания за партеногенезата, половината от доводите против вивисекцията. Зад него и пред него се простират цели светове. И скоро ще дойде денят, когато той ще затвори последния том от последния най-краен ляв рафт и ще каже: „А сега?“