Рафаел Сабатини - Дневникът на капитан Блъд

— А, да. Разбира се. Лекарят — каза той и се засмя без причина.

Мистър Блъд заговори. Имаше приятен глас, чийто металически тембър се смекчаваше от провлечен ирландски акцент. Но това, което каза, възбуди нетърпението на капитан Истърлинг. Той нямал намерение да продава „Синко лягас“.

Пред елегантния мистър Блъд застана нападателно пиратът, огромен, космат мъж с опасна външност, облечен в груба риза и кожени панталони, с ниско остригана глава, загърната в кърпа на червени и жълти ивици. Той запита дръзко Блъд за причините, които го карат да задържи този безполезен за него и другите каторжници кораб.

Блъд му отговори учтиво, а това засили презрението на Истърлинг към него. Капитан Истърлинг чу, че греши в предположенията си. Било възможно бегълците от Барбадос да използуват кораба, за да се завърнат в Европа и да достигнат Франция или Холандия.

— Може би не сме точно такива, за каквито ни смятате, капитане. Един от моите хора е морски капитан, а трима други са служили на различни постове в кралския флот.

— Пфу! — избухна презрително Истърлинг. — Самата мисъл е лудост. А опасностите на морето, човече? А рискът да ви заловят? Как ще се справите с тях с вашия малоброен екипаж? Мислили ли сте по този въпрос?

Капитан Блъд запази доброто си настроение.

— Това, което ни липсва в хора, компенсираме с тежестта на метала. Може би не зная как да управлявам кораба през океана, но ако се наложи, зная много добре как да го водя в бой. Научил съм това под командуването на Де Ройтър.

Прочутото име разколеба презрението на Истърлинг.

— Под командуването на Де Ройтър?

— Преди няколко години служих като офицер под негово командуване.

Истърлинг беше явно объркан.

— Мислех, че сте лекар.

— Лекар съм също — отвърна просто ирландецът.

Пиратът изрази разочарование и удивление чрез реч, обилно изпъстрена с псувни. И тогава господин Д’Ожерон сложи край на разговора.

— И така, виждате, капитан Истърлинг, че няма защо да се говори повече по въпроса.

Понеже явно нямаше какво повече да се говори, капитан Истърлинг се сбогува мрачно. Но докато се връщаше недоволен към пристана, мислеше, че ако няма какво повече да се говори, има още доста, което може да се направи. Вече бе сметнал величествения „Синко лягас“ за своя собственост и нямаше никакво намерение да се отказва от него.

Господин Д’Ожерон, изглежда, също сметна, че може да прибави поне още нещо и го направи след излизането на Истърлинг.

— Този човек — каза той — е зъл и опасен. Добре ще е да го имате предвид, господин Блъд.

Блъд се отнесе с лекота към въпроса.

— Предупреждението едва ли е необходимо. Личността на тоя мъж щеше да ми подскаже, че е мошеник, дори и да не знаех, че е пират.

По деликатното лице на губернатора на Тортуга премина сянка, която намекваше за раздразнение.

— Ех, не всеки пират е мошеник и професията на пирата не заслужава вашето презрение, господин Блъд. Сред тях има хора, които вършат добра услуга на вашата и на моята страна, като обуздават алчността на Испания — алчност, която е отговорна за съществуванието им. Ако не бяха пиратите в тези води, където нито Франция, нито Англия могат да поддържат флоти, испанското господство щеше да бъде толкова абсолютно, колкото е и безчовечно. Спомнете си, че вашата страна удостои Хенри Морган с благородническа титла и поста заместник-губернатор на Ямайка. А той беше още по-страшен пират, ако това е възможно въобще, от сър Френсис Дрейк, Хоукинс, Фробишер и още неколцина, споменът за които също е на почит във вашата страна.

След това господин Д’Ожерон, който извличаше значителни доходи от налагания под формата на пристанищни такси процент върху всяка плячка, донесена в Тортуга, посъветва тържествено мистър Блъд да последва примера на тези герои, В неговото положение на човек извън законите, притежаващ прекрасен кораб и ядката на способен екипаж и освен това доказал съобразителността си, господин Д’Ожерон не се съмняваше, че мистър Блъд може да пожъне големи успехи като пират.

Мистър Блъд също не се съмняваше в това. Той никога не се съмняваше в себе си. И все пак тази идея не го привличаше. И вероятно, ако не бяха последвалите събития, той никога нямаше да я възприеме, колкото и старателно да го убеждаваха повечето от приятелите му.

Сред тях най-настойчиви бяха може би Хагторп, Пит и Волверстон, който бе загубил едното си око при Седжмур. Те му казваха, че за него било много лесно да иска да се върне в Европа. Имал си бил мирна професия, с която могъл да си изкарва прехраната в Холандия или Франция. Но те били моряци и нямали друг занаят. Дайк, който бе морски старшина, преди да се впусне в политика и бунт, поддържаше същото гледище, а Огл, артилеристът, питаше небесата, ада и мистър Блъд да му кажат какви оръдия би поверило британското адмиралтейство в ръцете на човек, който се е бил на страната на Монмът.