Едгар По - Истината в случая с господин Валдемар

Получих тази бележка половин час след като беше написана, а след още петнайсет минути се намирах в стаята на умиращия. Не бях го виждал от десет дни и се ужасих от страшната промяна, станала с него. Лицето му имаше оловеносив оттенък, очите му бяха изгубили всякакъв блясък, а самият той бе така отслабнал, че скулите му бяха изскочили през кожата. Непрекъснато изхвърляше храчки. Пулсът му едва се долавяше. Колкото и да е удивително, той бе запазил независимо от всичко не само разсъдъка си, но и известна физическа сила. Говореше съвсем ясно, вземаше без чужда помощ успокояващи лекарства, а когато влязох в стаята, пишеше с молив в джобен бележник. Седеше изправен в леглото, подпрян с възглавници. Лекарите Д. и Ф. бяха около него.

След като стиснах ръката на Валдемар, повиках двамата господа настрани и те ми дадоха подробни сведения за състоянието на пациента. От осемнайсет месеца насам левият му бял дроб се бе превърнал в полутвърда хрущялна тъкан, която, разбира се, бе загубила всичките си жизнени способности. Горната част на десния дроб се намираше в почти същото състояние, а долната бе задръстена от преплитащи се един с друг гнойни туберкулозни възли. Имаше няколко големи каверни, а на едно място бе се получило устойчиво срастване с ребрата. Тези изменения в дясната част на дроба бяха настъпили сравнително неотдавна. Вкостеняването на белодробната тъкан протекло необикновено бързо — само преди месец от него нямало и следа, — а срастването се появило през последните три дни. Предполагаше се, че освен туберкулоза на белите дробове болният има и аневризъм на аортата, но засега костните образувания не даваха възможност за точна диагноза. И двамата лекари мислеха, че господин Валдемар ще почине около полунощ на следващия ден (неделя). А тогава беше събота, седем часът вечерта.

Преди да напуснат леглото на болния, за да говорят с мен, лекарите Д. и Ф. си бяха взели сбогом с него. Те не възнамеряваха да се връщат отново, но по моя молба се съгласиха да се отбият при пациента около десет часа на следващата вечер.

След като си отидоха, аз поговорих открито с господин Валдемар за неговия край, който приближаваше, като наблегнах ьа предложения от мен опит. Той потвърди своята готовност, дори нетърпение, и поиска да започнем веднага. При болния бяха оставени санитар и болногледачка, но аз не се чувствувах напълно спокоен и не исках да се захвана с подобна задача, без да имам около себе си хора, на които да разчитам в случай на внезапно нещастие. Ето защо отложих опита за осем часа на следващата вечер, когато пристигналият господин Тиъдър Л-л, студент по медицина и мой познат, ме освободи от по-нататъшни затруднения. Първоначалният ми замисъл беше да дочакам лекарите; заставиха ме да започна както настойчивите молби на господин Валдемар, така и моето убеждение, че не трябва да губя нито минута повече, защото болният гаснеше бързо пред очите ми.

Господин Л-л беше достатъчно любезен и се съгласи да записва всичко, така че тук, в по-голямата част, аз предавам съкратено или verbatim 8 8 Дословно (лат.). Б. пр. неговите записки.

Оставаха около пет минути до осем, когато улових ръката на пациента и го помолих да заяви, колкото може по-ясно, пред господин Л-л дали той (господин Валдемар) желае по собствена воля да се подложи на месмерическо въздействие в сегашното си състояние.

Той отговори със слаб, но напълно отчетлив глас: „Да, аз искам да бъда месмеризиран — добавяйки непосредствено след тези думи, — страхувам се, че пропуснахте много време.“

Аз започнах с онези движения на ръцете, с които вече бях упражнявал най-голямо влияние върху него. То се почувствува веднага, щом ръката ми премина по дължината на челото му; по-нататък обаче, независимо от всичките ми усилия, не можах да постигна никакъв видим резултат до пристигането на лекарите Д. и Ф., които дойдоха съгласно уговорката в десет часа и няколко минути. Обясних им с две-три думи моите намерения и след като те не възразиха, посочвайки, че пациентът е вече в смъртна агония, аз продължих без колебание, като промених посоката на движенията напреко по челото на умиращия и насочих погледа си в дясното му око.

По това време пулсът му не се долавяше; дишането му бе придружено от хъркане на промеждутък от половин минута.

Около четвърт час състоянието му не се промени. След това от гърдите на умиращия човек изскочи съвсем естествена, макар и много дълбока въздишка, и накъсаното дишане изчезна — тоест то остана все така рядко, но хриповете не се чуваха повече. Крайниците на пациента бяха ледено студени.