Едгар По - Убийствата на улица Морг

Поех почти несъзнателно пистолетите, като просто не вярвах на ушите си, а Дюпен продължи, сякаш си говореше сам. Вече споменах за присъщата му в такива моменти от-влеченост. Думите му се отнасяха за мен, но гласът му, макар и не много висок, имаше нещо в интонацията, което се използува тогава, когато човек разговаря с някой, който се намира на голямо разстояние от него. Безизразните му очи бяха втренчени в стената.

— Показанията доказаха напълно — продължи той, — че спорещите гласове, които е чула изкачващата се по стълбите група, не са били гласовете на двете жени. Значи няма никакво съмнение, че въпросът дали старата дама е убила най-напред дъщеря си, а после се е самоубила, отпада сам по себе си. Говоря за това само за да защитя своя метод; силата на мадам Л’Еспане е съвсем недостатъчна, за да натика тялотo на дъщеря са в комина, където е и намерено; а естеството на раните върху собственото и тяло напълно изключва всака мисъл за самоубийство. Убийството следователно е извършено от трети лица и спорещите гласове са принадлежали именно на тези трети лица. А сега нека ти обърна вниманието не върху всички показания за тези гласове, а само върху същественото в показанията. Ти забеляза ли нещо особено в това отношение?

— Забелязах, че докато всички свидетели допускат единодушно, че прегракналият глас е на французин, относно пискливия или както един от свидетелите го нарече „резкия глас“, мненията се различават много.

— Това бяха самите показания — отвърна Дюпен, — но не и тяхната същност. Не си забелязал нищо особено. Въпреки всичко имаше какво да се забележи. Както забеляза и ти, свидетелите са на едно мнение по отношение на прегракналия глас; тук те са напълно единодушни. По отношение обаче на пискливия глас особеността се състои не в това, че мненията се различават, а в това, че когато един италианец, един англичанин, един испанец, един холандец и един французин се опитат да го охарактеризират, всеки го оприличава като глас на чужденец . Всеки е убеден, че това не е глас на негов съотечественик. Оприличават го не с езика на нацията, чийто език познават, а точно обратното. Французинът предполага, че това е глас на испанец и че „би разпознал някои думи, стига да знаеше испански “. Холандецът поддържа, че това е бил французин, но в протокола намираме записано, че „свидетелят не говори френски и бе разпитан с помощта на преводач“ . Англичанинът мисли, че това е глас на немец, но и той „не знае немски“ . Испанецът е „сигурен“, че това е англичанин, като „съди по интонацията“, макар че английският му е съвсем „чужд“ . Италианецът е убеден, че това е руска реч, но той „никога не е общувал с руснаци“ . Нещо повече, вторият французин, за разлика от първия, е уверен, че гласът принадлежи на италианец, но „понеже не владее този език“ , подобно на испанеца е „убеден в това по интонацията“. И така, колко необикновено странен трябва да е бил този глас, за да предизвика такива показания, в чиито тонове дори представители на петте най-големи европейски страни не са разпознали нищо родно! Ти ще кажеш, че това може да е бил глас на азиатец или африканец

Азиатците и африканците не са кой знае колко в Париж; без обаче да отхвърлям подобен извод, искам сега да ти обърна просто вниманието на три обстоятелства. Един от свидетелите определя гласа като „по-скоро рязък, отколкото писклив“. Други двама го характеризират като „бърз и дрезгав“. Нито един от свидетелите обаче не споменава да е схванал понe една членоразделна дума или отчетлив звук.

— Не зная — продължи Дюпен — как съм въздействувал на твоите възприятия, но напълно уверено мога да кажа, че дори от тази част от показанията — относно прегракналия и писклив глас — произтичат законни изводи, достатъчни сами по себе си да породят известно подозрение, което да насочи по-нататъчния ход на разследването на цялата тайна. Казах „законни изводи“, но не се изразих съвсем точно. Искам да кажа, че тези изводи са единствено възможните и че подозрението, за което говоря, произтича неизбежно от тях като единствен резултат. Какво в това предположение обаче засега ще премълча. Просто ми се иска да запомниш, че за мен то е достатъчно убедително и придаде определена насока, дори известна цел на моите търсения в спалнята.

Нека сега се пренесем мислено в тази спалня. Какво бихме потърсили най-напред в нея? Начините, от които са се възползували убийците, за да избягат. Ние и двамата не вярваме в свръхестествени сили. Мадам и мадмоазел Л’Еспане не са убити от духове. Виновниците са същества от плът и кръв и са избягали така, както бяга всяко живо същество. Но как? За щастие тук съществува само един начин за разсъждение, който трябва да ни доведе и до определено заключение. Нека да разгледаме поотделно всички възможни начини за излизане от къщата. Ясно е, че докато групата се е изкачвала по стълбите, убийците са се намирали в стаята, където бе намерена мадмоазел Л’Еспане, или поне в съседната стая. Ние следователно трябва да търсим изходите само в тези две стаи. Полицията е изследвала всеки сантиметър от подовете, таваните и мазилката на стените. Нито един таен изход не би убягнал на нейния бдителен поглед. Без да се доверявам на очите на полицаите, аз проверих всичко сам. Тайни изходи наистина нямаше. И двете врати от стаите към коридорите бяха заключени, а ключовете стояха отвътре на бравите. Да се обърнем сега към комините. Макар и на тридесетина сантиметра над огнищата широчината им да е най-обикновена, по-нагоре от тях не би могла да се провре дори и котка. Тъй като е абсолютно невъзможно да се избяга по описания вече начин, остава да се обърнем към прозорците. От тези на предната стая не би могъл да избяга никой, без да бъде забелязан от тълпата на улицата. Убийците следователно трябва да са преминали през прозореца на задната стая. И така, като идваме по недвусмислен начин до това заключение, ние не трябва, като разумни хора, да го отхвърляме само заради това, че то явно е невъзможно. Остава ни само да докажем, че явната „невъзможност“ в действителност е мнима.