Яков Свет - Джеймс Кук

Документите, които Кук му представи, предизвикаха недоверието на дон Антониу. Съмнението се затвърди още повече, когато научи, че цяла тълпа англичани са се втурнали към Тихия океан, уж за да наблюдават планетата Венера…

Разкошните тропични ландшафти, които се виждаха отдалеч в залива Гуанабара, на бреговете на който е разположен Рио де Жанейро, според думите на Соландър, предизвикаха у естествениците мъки, по-страшни от Танталовите. Соландър все пак успя да отиде на брега, като се присъедини към групата, снабдяваща кораба с вода; тайно бе успял да посети забранения бряг и Банкс с част от свитата си.

Насрещни ветрове задържаха „Индевър“ в залива Гуанабара до 3 декември.

През това време Кук успя да направи великолепна снимка на системата укрепления на Рио де Жанейро, като по такъв начин отчасти оправда подозренията на вицекраля.

Екипажът на „Индевър“ посрещна Коледа в открито море. На 26 декември Кук записва в дневника си следното: „Вчера празнувахме Коледа; на кораба нямаше трезви“. По този повод Банкс отбелязва: „Всички добри християни, казано по съвест, бяха чудовищно пияни. Нито един що-годе трезвен човек нямаше на борда; добре, че поне вятърът бе умерен, но господ трябва да е знаел в какво състояние бяхме“.

Кук не наказа никого за участието в коледната оргия — това при положение, че през четирите месеца плаване петима матроси бяха получили по дванадесет удара с камшик за различни простъпки и помощник боцманът бе получил наказание за това, че бе допуснал нарушения на корабната дисциплина от страна на моряци. Екипажът бе имал достатъчно време да разбере, че командирът е строг и неумолим.

Кук обаче знаеше кога трябва малко да отхлаби юздите. След сто и двадесет дни плаване бе даден ден за отмора. Кук малко си кривеше душата, а и Банкс има грешка — на 25 декември на борда имаше един трезвен човек — капитанът на „Индевър“ лейтенант Джеймс Кук.

В средата на януари на 1769 г. „Индевър“ стигна в залива Буен Сусесо, на източния бряг на Огнена земя. Тук загинаха негрите-слуги на Банкс — Ричмънд и Долтън.

На 25 януари 1769 г. „Индевър“ заобиколи нос Хорн и през архипелага Туамоту стигна до Таити. На 13 април същата година той пусна котва в залива Матаваи в северната част на острова.

Таити… За просветените спътници на Бугенвил този остров олицетворява философските идилии на Русо, света на първобитни щастливци. Гостите французи са очаровани от нежните и топли багри на острова на вечната пролет, свободен от необузданото изобилие на амазонската селва или бенгалските джунгли. Спокойствие лъха от благодатните долини, весело ромонят бързи потоци, стичащи се от гористи планини.

На очарованите парижани им се струва, че мирните таитяни живеят в някакъв златен век — щедрата таитянска природа задоволява всички нужди на тези галени чеда на съдбата; на огромни дървета растат апетитни самуни, кокосовите палми пускат тежките си орехи в краката на безгрижните аборигени. В тучната земя за радост на тези щастливци зреят грудките на ямс и батати.

„Островът ми се представи — казва Филибер Комерсон, лекар на Бугенвиловата експедиция — в такава светлина, че бих го нарекъл Утопия или Страна на щастливците… и тъкмо такова име е достойно за страна (може би единствена на Земята), където живеят хора, непознаващи нито пороци, нито предразсъдъци, нито грижи и раздори. Родени под най-прекрасни небеса, изхранени от плодовете на почва безкрайно богата, дори без да е обработвана, управлявани по-скоро от бащи на семейства, отколкото от крале, жителите на тази страна знаят името само на един бог, чието име е Любов.“

Кук посети Таити една година след Бугенвил и Комерсон. Но даде съвсем друга преценка на не чак толкова розовата таитянска действителност. Сухо, сбито и ясно той изложи впечатленията си. Много неща той не можа да разбере. И това е естествено, тъй като той проучва живота на жителите на Океания, когато европейците не са знаели почти нищо за ранното минало на човечеството и за първобитното общество. Рожба на своята страна и своя век, понякога той мери с английски ярд таитянските обичаи, нрави и порядки. Но той забелязва съвсем вярно, че на Таити няма всеобщо равенство. Островът се управлява от алчни вождове (арии), а несретниците-земеделци (манахуни) едва свързват двата края. „Да — пише Кук, — тукашната природа е богата, но тя не дава даром благата си, макар и да не изисква непосилен труд.“

Кук е превъзходен наблюдател, майстор на сбитите и точни описания на бита на народите, непознати в Европа. Ето какво пише за него като етнограф видният съветски учен в тази област С.А. Токарев: „Етнографските бележки на капитан Кук, както неведнъж бе подчертано, се отличават преди всичко с голяма точност и достоверност. Кук умее да вижда по-ясно и да разбира по-вярно от някои и други професионални учени онова, което е пред очите му. Той вижда не само външните факти — типа, облеклото, накитите, поведението на туземците, но успява да разпознае и социалните отношения; той се оправя дори с езиците на туземното население, много бързо ги овладява до степен да може да контактува с местните жители без преводач. Но дори това не е най-важното. Важното, може би, се състои в голямата научна, именно научна (макар Кук да не принадлежи към научното съсловие) добросъвестност на наблюденията и записките му. Той винаги рязко разграничава онова, което вижда и разбира сам, от онова, което можело да се предположи — разграничение, което не винаги ще намерим у професионалните етнографи от по-късно пък дори и от наше време.“ 9 9 Токарев, С. А. Истоки зтнографической науки. М., 1978, с. 100–101.