Васил Попович - Възпоминание за чуждите нрави в София. Дон Жуан

— До днес тий са били едни от нашите просветители!

— Просветители! И заслепиха ни тий със своята висша морал, прибраха си левчетата и сега ще ни оставят само комедиите си за спомен.

Приятелите влязоха в града и се простиха на кръстопътя.

След няколко дена А. отиваше с жена си у Х. На възвивание улицата срещна и файтон с три госпожи, които не седяха, а като че бяха като варени в колата.

Файтонджията караше конете лудешката. Файтонът мина като вихър и като измина двайсет-трийсет разкрача, средната госпожа се повдигна от мястото си, наклони се, дръпна файтонджията за елека и му шепна нещо. Последният на часа спря конете и повърна назаде. Файтонът изново мина почти на един разкрач на раздалеч от А. и супругата му. Коконите се кикотеха с глас. Най-много се кикотеше средната дама, която не беше друга, освен възлюблената на Г.

А. се смая от безсрамието на тая дама. Жена му се изчерви и го попита:

— Коя е оная кучка, която ми се видяла на почтена жена?

А. й отговори, че тя е…

— Доста метла ще да е средната — отговори жена му.

Недалеч от двореца [княжеския палат] файтонът пак ги срещна. Тоя път в колата стояха само две дами. Като изминуваха, те се обръщаха да гледат А. и жена му няколко пъти.

— Третата се засрами и ги остави — изрече А. на жена си. — Голям маскарлък! Х. има право, не очаквах да видя с очите си такова безобразие. И от кого, от нашите просветители!

— Аз съм чувала за нея, ако е тя — рече жена му, — не вярвах, но сега ща не ща, ще вярвам, очите ми видяха.

— Тя е същата?

— Тази е, която роди и пак е в положение!

А. си затули лицето с ръката и не отговори на жена си.

Супругите влязоха у Х., който чукаше и ковеше нещо като ковчег сред двора. А. остави жена си да влезе в къщата сама, а сам остана при Х.

— Ти си бил пророк и всезнайко, бе приятелю!

— Само че след Христа пророци се наричат… А защо и отгде на къде?

— Имал си право за разговора на шосето.

— А що?

— Свърши ли кованието си?

— Свърших.

Те влязоха в стаята. А. му приказа срещата си с мадам.

— Разгеле не вярваше. Но ти не ми казваш още нищо. Има още да видиш.

— Аз съм поразен и от толкова и се чудя как началството търпи такива маскари да личат начело? Види се у нас никой не обръща внимание на морала на тия паразити!

— Лъжеш се, приятелю! Началството знае всичко, но не обича да прави скандали.

— И затова не им дава пътя?

— Та то й е дало вече пътя по един деликатен начин.

— Слава богу! Да се махат!

— И тий ще се махнат сами, бъди спокоен. Тий няма да чакат да ги сюргунисват.

— Сега си обяснявам какво означаваше оня косвен памфлет и одевешната ми среща на безобразието.

— Това беше извикано от нашето съглядателство на полето.

— Нима тий ни съзряха?

— Като ястребите. И сега ни правят на пук, присмиват ни се по своему. Не си само ти, на когото е направила тя такова бляскаво впечатление. Ако поседиш повечко под тоя прозорец, ще видиш, че и нам прави същото по двадесет пъти на деня. Как мислиш сега, ще ли се венчават? Вярваш ли още, че тий са две сърца, които са се срещнали на една почва в живота и си съчувстват искрено за живота же, обичат се платонически и искат да се съединят във вечна връзка, или като се полъжат и наситят до изтощението на срока, ще се напустят доброволно, за да си търси всякой колая.

— Сумнително.

— Ето пак какво ти пророкувам сеги.

Денят за заминуването на Г. бе настанал. Той се прощаваше от къща в къща с всичките си познати и приятели. Тия, които не заварваше дома, срещаше ги и се прощаваше с тях на улицата. Той дойде в София с хиляди ожидания и биде посрещнат като най симпатичен момък. Начаса се бяха натрупали около му много младежи, които благоговеяха пред него и се надпреварваха кой по-напред да спечели познанствтото и дружбата му, а на тръгвание малцина бяха, които гледаха на него като напред.

Мнозина го приимаха из уважение за неговите предишни заслуги, но някак хладнокръвно и лицемерно. Имаше и такива, които си позволиха да лицемерят явно и да му изговарят за несвоевременното му уж решение да остави София, когато нуждата за просветени хора е твърде чувствителна, и го питаха с вътрешен присмех коя е причината, гдето толкова скоро прибързва с оттеглюванието си. На такива и тям подобни питания той се посчервяваше излеко и отговаряше едно и също, че иска по-спокойна или по-определена деятелност, че той в София сам не знаял какво е работил и не е могъл да навикне на глупавите нравове на хората.