Васил Попович: Възпоминание за чуждите нрави в София. Дон Жуан

Една млада госпожа слезе набързо от колата, подаде нещо на файтонджията и изчезна в парка.

— Видиш ли, убеждаваш ли се сега? — рече Х. на А. — Тий и двамата се връщат от рандевуто си.

— Да не е случайност? — отговори А. — Толкова рано рандеву, сред бял ден, и толкова далеч?

— Денят не бърка нищо, а разстоянието — още по-малко: влюбените и морето прегазват.

— И ти вярваш, че Г. е влюбен? Аз по-скоро ще отдам тая слабост на нея. Сетне кой е той и коя е тя, та да се потеглят с толкова взаимност?

— Казваш така, но любовта не гледа на потеклото, не дири генеалогии — отговори Х. — Нейният разчет е от друга боя. Искрената, платоническата е мъдра, въздържана и умерена, лицемерната, плътската — нагла. Но все пак човек, особито като него, не вярвам да я излъже.

— Кой кого лъже или ще излъже, не се знае засега навярно. Аз като човек ще кажа, че той по-скоро ще я излъже, отколкото тя него, ако и да е жена и по-способна да излъже едного млада глупеца.

— Това би било шарлатанство от негова страна.

— Както и развратна податливост от нейна. Какво си се разцапнал ти днес в устата и ме въвеждаш в мисъл да те сметна за озлобен против тях.

— Смятай ме какъвто щеш, аз ще ти кажа: не видя нищо платоническо в отношенията на тия две земни твари.

— Кой ти говори за платонизъм! Но ти си зле настроен против невинната може би.

— Ох, невинната! — извика Х. — Ако бяха всичките хора такива невинни, па и ний с тебе, то не останало би освен да се кръстим един на други при срещанието.

— Ти все една я караш и като че мяркаш на някое тяхно престъпно сношение.

— Знаем се и положението им не е тайна за никого. Тайната на нощта стана явна през деня.

— Трябва да си много развален в мислите — рече А., — за да допущаш да се разиграва дотам въображението ти.

— Но, казвам ти, не аз си го въобразих, и мене ми го съобщиха.

— Клюки! Бабешки клюки! Не вярвам и се чудя на ума ти, че си занимаваш с тях.

— Нищо за чудене! Ти още нищо не знаеш и не щеш, види се, да знаеш, затова не вярваш.

— А какво трябва да ни е еня нас? Ха, отговори ми!

— Странно говориш. За пръв път говориш като неопитен и не щеш да помислиш, че една част от судбата на софиянците, за да не кажа по-голяма дума, беше връчена на тая хубавица.

— Стига говори като зъл човек.

— Никак не съм зъл. Ако искаш ли да се убедиш, няма освен да се върнем в парка.

С една дума А. и Х. се върнаха и влязоха в парка.

Слънцето бе залязло. В парка нямаше никой, освен работниците, които поливаха цветята по лехите, между които лъкатушеха гладките пътеки, и младите фиданки. А. и Х. обиколиха главните алеи, но не срещнаха никого от гражданите. Нито Г., нито въпросната госпожа нямаше. От любопитство тий влязоха в топлиците, но и там беше тихо и пусто.

— Напред — рече Х., — нека тоя път се върнем в града, като обиколим през полето.

А. и Х. излязоха от парка и се впуснаха по зелената трева, преминаха няколко трапчета и потеглиха нагоре край реката. Стотина-двеста разкрача недалеч тий съгледаха Г. и възлюблената му, които едва пристъпваха и се удаляваха къде мостчето срещу Черната джамия.

— Стига до тук — рече А. на другаря си, — да се върнем, за да не помислят, че ги преследваме.

И тий се върнаха на шосето.

— Не вярвай сега — продума Х.

— Аз не видях още преступление или постъпка за осуждение — отговори А. — Случайна среща и разходка.

— Днес видя с очите си това, ако пожелаеш, утре можеш да видиш и друго, още по-интересно, несравнено по-интересно.

— Какво ще видя друго, ако не същото може.

Х. се нагрочи. Очите му изразиха един вид вътрешен гняв и презрение.

— Ти — рече той със сдържан гняв, — или си близоглед, или си като неверний Тома: догде не си бръкнеш пръста в раната, няма да повярваш.

— Нищо няма да ми докажеш с това — отвърна А. — Обичат се, па това си е!

— Нищо? Разумява се, обичат се и ще се вземат […] залибени!

— И не вярвам да се излъжат един другиго, ако са си дали думата. Това би противоречало с човешките правила! А той е толкова умен момък, и смирен.

— Тука умът нищо не означава и не помага. Може да бъде и философ и пак да е безхарактерен, това поне няма да откажеш, примери има доста.

— Говори колкото си щеш.

— Какво да говоря, та той бяга по [от] нужда от бъдния срам, както и тя ще избяга една нощ. Ако не беше това по средата, тий нямаше нито силом да оставят София толкова изненадейно.

А. се позамисли малко. Виждаше се, че той искаше да противоречи още на приятеля си, но предпочете да си мълчи и да го остави да говори на воля. Само изговори: