Фредерик Пол - Проклятието на Мидас

— Ето каква е работата — заговори той решително. — Помните ли за какво говорихме у „Чичо Пиготи“ оная вечер? Е, когато се прибрах вкъщи, отидох в помещението на роботите и…

И продължи нататък.

Танакуил Бигелоу възкликна тържествуващо:

— Така си и знаех!

Уолтър Бигелоу погледна жена си кротко, но укорително. Той заяви сериозно:

— Ти си извършил нещо голямо, Мори. Нещо много голямо. С божия помощ ти си произнесъл смъртна присъда на обществото — такова, каквото го познаваме. Бъдните поколения ще благоговеят пред името Мори Фрай. — Тържествено разтърси ръката на Мори.

Мори попита зашеметен:

— Но какво съм направил?

Уолтър кимна. Това беше прощална реч. Обърна се към жена си.

— Танакуил, ще трябва да свикаме извънредно събрание.

— Разбира се, Уолтър — каза тя покорно.

— И Мори ще трябва да присъствува. Да, непременно, Мори, никакви извинения. Искаме Братството да се срещне с теб. Нали така, Хауланд?

Хауланд се изкашля смутено. Кимна незаангажиращо и си наля още една чаша.

Мори попита отчаяно:

— За какво става дума? Хауланд, кажи ми!

Хауланд си играеше с чашата.

— Е — рече той, — Тан ти подхвърли нещо подобно оная вечер. Неколцина от нас, хм, политически зрели хора, образувахме малка група. Ние…

— Малка група ли! — произнесе Танакуил Бигелоу презрително. — Хауланд, понякога се питам дали наистина схващаш същността на тая работа! Всички, Мори, всички по света. Та само тук, в Стария град, сме осемнайсет души! А по целия свят има още десетки! Аз знаех, Мори, че и ти замисляш нещо подобно. Казах това на Уолтър сутринта след срещата ни с теб. Рекох: „Уолтър, помни ми думата, този човек Мори си е наумил нещо.“ Но трябва да заявя — призна тя с достойнство, — не предполагах, че ще има мащабите на това, което предлагаш сега! Представи си: цял свят от консуматори се вдига като един човек, крещи името на Мори Фрай, бори се с Продоволствената комисия със собственото й оръжие — роботите. Каква поетична правда!

Бигелоу кимна възторжено.

— Обади се в „Чичо Пиготи“, мила — нареди той. — Постарай се да събереш кворум веднага! А в това време Мори и аз ще слезем долу. Хайде, Мори — да започнем създаването на новия свят!

Мори седеше със зяпнала уста. Затвори я рязко.

— Бигелоу — прошепна той, — да не би да искаш да кажеш, че ще разпространяваш тази идея сред някаква си подмолна организация?

— Подмолна ли? — повтори Бигелоу надменно. — Драги мой, всички градивни умове са подмолни, независимо дали действуват самостоятелно или в група като Братството на свободните хора. Едва ли бих желал…

— Няма значение какво желаеш — настояваше Мори. — Ти ще свикаш събрание на Братството и искаш аз да им кажа това, което току-що казах на вас. Така ли?

— Е… да.

Мори стана.

— Ще ми се да заявя, че беше много мило, но не мога. Лека нощ!

И изхвръкна навън, преди да успеят да го спрат.

На улицата обаче решителността му го напусна. Повика едно роботно такси и поръча на шофьора да го поведе на традиционната разходка за убиване на времето през парка, докато намисли какво да прави.

Фактът, че си бе излязъл, разбира се, нямаше да попречи на Бигелоу да изпълни обявеното си намерение. В този момент Мори си припомни откъси от разговора с Бигелоу и жена му у „Чичо Пиготи“ и се изруга. Нямаше съмнение, те бяха говорили и подхвърляли достатъчно намеци за политика и цели, за да го накарат да бъде предпазлив. Цялата тая глупост за двойствеността бе отклонила вниманието му от нещо, което би трябвало да му бъде напълно ясно: че те наистина бяха подмолни елементи.

Погледна часовника си. Беше късно, но не много късно; Чери навярно беше още в дома на родителите си.

Наведе се напред и каза на шофьора адреса им. То бе като първата от серия сто инжекции: знаеш, че ще те излекуват, но все пак боли.

Мори заяви мъжествено:

— Ето това е, сър. Знам, че постъпих глупаво. Готов съм да понеса последиците.

Старият Илън потърка замислено челюстта си.

— Хм — измънка той.

За Чери и майка й отдавна бе минал моментът, в който можеха да кажат нещо; те седяха една до друга на кушетка от отсрещната страна на стаята и слушаха с напрегнато изражение, сякаш не вярваха на ушите си.

Илън каза внезапно:

— Извинявай. Трябва да се обадя по телефона.

Излезе от стаята, поговори малко по телефона и се върна. Подхвърли през рамо на жена си:

— Дай кафе. Ще се нуждаем от него. Тук имаме проблеми.